Ричард се съживява, след като чува тези думи, и се прави, че вади нещо от джоба си. Разправят, че късметът е на страната на негодниците.
– Ето я – заявява тъжно той и протяга ръката си, в която държи жълтия пръстен. – Свали я, ругаейки... Защото сега говори като прислужница и не се притеснява да се изразява с всякакви неприлични думи. Един господ знае откъде ги е научила! – Прехапва устна. – Можете да си представите какви чувства предизвиква държанието ѝ у мен. – Скрива си очите с ръка и сяда тежко на леглото, а после става, сякаш обзет от ужас. – И това легло! – продължава с прегракнал глас. – Смятах, че то ще е нашето брачно ложе. Само като се сетя, че съпругата ми предпочете стаята на прислужницата, сламеника!
– Потреперва.
"Достатъчно, мисля си. Престани." Той обаче е мъж, който е влюбен в собственото си мошеничество.
– Неприятен случай – отвръща лекарят. – Ние обаче ще работим със съпругата ви, можете да бъдете сигурен, за да я освободим от странната ѝ фантазия...
– Странна ли? – казва Ричард и отново потреперва. Погледът му става особен. – Ах, сър – продължава, – вие не знаете всичко. Има още нещо. Надявах се, че ще мога да го скрия от вас. Сега обаче разбирам, че не съм в състояние да го направя.
– Наистина ли? – пита лекарят. Другият лекар спира да пише, а моливът му увисва във въздуха.
Ричард си навлажнява устата; изведнъж се сещам какво се готви да каже и бързо обръщам лице към него. Той забелязва. Проговаря, преди аз да успея да го направя.
– Сюзан – казва, – ти съвсем основателно се срамуваш заради господарката си. Не трябва обаче да се срамуваш заради себе си. Ти нямаш никаква вина. Не си извършила нищо, с което да предизвикаш или да насърчиш непристойното ухажване, което съпругата ми се е опитала да ти натрапи...
Хапе си ръката. Лекарите се ококорват, а после обръщат погледи към мен.
– Мис Смит – пита първият, като се навежда по-близо до мен, – вярно ли е това?
Мисля си за Сю. Представям си я не такава, каквато сигурно е в момента, в стаята от другата страна на стената – доволна, че ме е предала, радостна, защото смята, че най-после ще се завърне у дома, в мрачната бърлога на крадците, в Лондон. Представям си я надвесена над мен, с разпусната коса. "Перла..."
– Мис Смит?
Разплакала съм се.
– Безспорно – заявява Ричард, като се приближава до мен и слага ръка на рамото ми, – безспорно тези сълзи говорят сами по себе си, нали? Нужно ли е да назоваваме злополучната страст? Трябва ли да задължаваме мис Смит да повтаря думите, да описва хитрите преструвки, милувките на моята обезумяла съпруга? Нима не сме джентълмени?
– Естествено – отвръща бързо лекарят и се отдръпва назад. – Естествено. Мис Смит, страданието ви е достойно за уважение. Оттук нататък не бива да се притеснявате за своята безопасност. Не бива да се притеснявате и за безопасността на господарката си. Съвсем скоро ние ще сме отговорни за грижите за нея, а не вие. Ще я пазим и ще я излекуваме от всичките ѝ страдания. Мистър Ривърс, нали си давате сметка, че при подобно състояние лечението може да продължи дълго?
Лекарите се изправят на крака. Донесли са документи и търсят място, където да ги сложат. Ричард разчиства тоалетната масичка от четките и фуркетите; те ги подреждат, а после ги подписват. Не гледам към тях, но чувам как писалката скърца по хартията. Чувам как се приближават един към друг и си стискат ръцете. Стълбището гърми, докато слизат. Продължавам да седя до прозореца. Ричард стои на пътеката, която води към къщата, докато те потеглят.
После се връща в стаята. Затваря вратата. Пристъпва към мен и хвърля венчалната халка на скута ми. Потрива ръце и почти подскача весело.
– Дявол такъв – изричам вяло, докато бърша сълзите от бузите си.
Той изсумтява. Приближава се до облегалката на стола, хваща с две ръце лицето ми, а после бута главата ми назад и очите ни се срещат.
– Погледни ме – казва – и ми кажи честно, че не ми се възхищаваш.
– Мразя те.
– В такъв случай мразиш и себе си. Ние си приличаме, ти и аз. Приличаме си повече, отколкото предполагаш. Нима смяташ, че светът е длъжен да ни обича заради прищевките на сърцата ни? Той ни презира. Да благодарим на господ, че е така! От любовта не е възможно да се спечели, но от презрението може да се извлекат богатства, така като от парцала може да се изстиска мръсна вода. Знаеш, че това, което ти говоря, е вярно. Повтарям: ти си като мен – ако мразиш мен, значи мразиш и себе си.