Ако не друго, то поне ръцете му са топли върху лицето ми. Затварям очи.
Отвръщам:
– Аз се мразя.
После Сю идва от стаята си и чука на вратата. Той не си сменя позата, но я вика да влезе.
– Погледни – казва със съвсем променен глас, след като тя влиза, – господарката си. Не смяташ ли, че очите ѝ са малко по-блестящи?
На следващия ден тръгваме за лудницата.
Тя идва, за да ме облече за последен път.
– Благодаря ти, Сю – изричам тихо, всеки път, когато тя закопчава копче или стяга връзка. Все още нося роклята, с която тръгнах от Брайър, с петната от кал и речна вода. Тя е облечена в роклята ми от коприна – от синя коприна, на фона, на която белотата на китките и на шията и изглежда кремава, а кафявият цвят на косата и очите ѝ е по-наситен. Разхубавила се е. Движи се из стаята, взема бельото ми, обувките, четките и фуркетите и ги прибира грижливо в чантите. Има две чанти: едната ще замине за Лондон, а другата – за лудницата; тя смята, че първата е за нея, а втората е за мен. Трудно ми е да я наблюдавам как прави подбор, да я виждам как се мръщи на някаква фуста, на чифт чорапи или обувки и да знам, че си мисли: "Тези несъмнено са достатъчно добри за луди хора и за лекари. Тя ще трябва да вземе това заради студените нощи. И тези неща (шишето със сиропа и ръкавиците ми) трябва да са в нейната чанта".
Изваждам ги, когато тя ме оставя сама, и ги пъхам надълбоко в другата чанта. С тях пъхам и още едно нещо, за което тя не знае, че го пазя: сребърния напръстник от кутията с принадлежностите за шиене в Брайър, с който заглади ръбчето на зъба ми.
Каретата пристига по-скоро, отколкото съм предполагала.
– Слава богу – казва Ричард. Държи в ръка шапката си. Прекалено е висок за тази ниска къща с наклонен покрив: когато излизаме навън, той се протяга. Толкова дълго не съм напускала стаята си, че денят ми се струва огромен. Вървя под ръка със Сю, а на вратата на каретата, когато трябва да я пусна, да я пусна завинаги!, ми се струва, че се колебая.
– Хайде, хайде – подканя ме Ричард, докато освобождава ръката ми от нейната, – сега не е време за сантименталности.
Потегляме. Усещам го като нещо повече от препускащи коне и въртящи се колела. Сякаш посоката на пътуването ми с мисис Стайлс от лудницата до Брайър се е обърнала: долепвам лице до прозореца, когато каретата забавя ход, и едва ли не очаквам да видя къщата и майките, от които бях изтръгната. Знам, че ще си ги спомня. Онази къща обаче беше голяма. Тази е по-малка и по-светла. В нея има стаи само за умопомрачени жени. Онази беше построена върху гола земя. Тази има цветни лехи от двете страни на входа – високи цветя със заострени като шишове върхове.
Отпускам се назад на седалката. Ричард улавя погледа ми.
– Не се страхувай – успокоява ме.
После я отвеждат. Той им помага да я поемат. Стои изправен пред мен до вратата и гледа навън.
– Чакайте! – чувам я да вика. – Какво правите? – А после:
– Господа! Господа! – Странно, официално обръщение.
Лекарите говорят с успокоителен тон, а когато тя започва да ругае, гласовете им стават строги. Ричард се отдръпва назад. Подът на каретата се накланя, входът ѝ се повдига и аз я виждам – ръцете на двамата мъже я обгръщат, а една сестра я стиска за китката. Наметалото се смъква от раменете ѝ, шапката ѝ е наклонена на една страна, а косата ѝ се е измъкнала от фуркетите. Лицето ѝ е на червени и бели петна. Погледът ѝ вече е подивял.
Очите ѝ са вперени в моите. Седя като камък, докато най-накрая Ричард вдига ръката ми, като ме стиска силно за китката.
– Говори – шепне ми, – да те вземат дяволите! – Тогава извиквам ясно, машинално:
– Ох! Бедната ми господарка! – Кафявите ѝ очи с онова по-тъмно петънце са широко отворени. Косата ѝ е разрошена. – Ох! Ох! Сърцето ми се къса!
Викът сякаш отеква около каретата, даже след като Ричард е затворил вратата, а кочияшът е ударил с камшика коня и е обърнал. Мълчим. До главата на Ричард има ромбоиден прозорец от матово стъкло и за миг отново я виждам: все още се съпротивлява, сочи с пръст или протяга ръка. После пътят продължава в падина. Появяват се дървета. Свалям венчалната си халка и я хвърлям на пода. Откривам в чантата си чифт ръкавици и ги слагам. Ричард наблюдава треперещите ми ръце.
– Е... – казва.
– Недей да ми говориш – отвръщам, като почти изплювам думите. – Ако ми говориш, ще те убия.
Той примигва и прави опит да се усмихне. Устата му обаче се движи странно и под брадата лицето му е съвсем бяло. Скръства ръце. Седи, обърнат първо на едната, а после на другата страна. Непрекъснато кръстосва крака. Най-накрая изважда цигара и кибрит от джоба си и се мъчи да свали прозореца на каретата. Той заяжда. Ръцете му са влажни, овлажняват се още повече и накрая започват да се плъзгат по стъклото. – По дяволите! – изкрещява. Изправя се, залита, удря по тавана, за да накара кочияша да спре коня, а после върти в ръце ключа. Изминали сме не повече от една-две мили, но той скача на земята и се закашля. Пипа с ръка кичура коса, който непрекъснато пада на челото му. Наблюдавам го.