– В момента си типичен негодник – казвам, когато той отново сяда на мястото си.
– А ти си типична дама! – отвръща той и се усмихва подигравателно.
После извръща лице от мен, опира глава в подскачащата възглавница и се преструва, че спи, а клепачите му потрепват.
Моите очи са отворени. Гледам през ромбоидния прозорец пътя, по който сме минали – виещ се червен път, забулен с прах, подобен на кървава нишка, която излиза от сърцето ми.
Част от пътуването ни преминава по този начин, но после трябва да се откажем от каретата на лудницата и да продължим с влак. Никога не съм се возила на влак. Чакаме на една селска гара, в някаква странноприемница, понеже Ричард все още се страхува, че чичо ми може да е изпратил хора по следите ни. Накарал е съдържателя да ни настани в уединена стая и да ми донесе чай и хляб с масло. Не поглеждам към подноса. Чаят потъмнява и изстива, а хлябът изсъхва и краищата му се извиват. Той стои до камината и раздрънква монетите в джоба си, а после избухва:
– Да те вземат дяволите, да не би да си мислиш, че храната, която съм ти поръчал, е безплатна? – Изяжда хляба с маслото. – Надявам се скоро да си получа парите – казва. – Бог ми е свидетел, че се нуждая от тях след трите месеца, които прекарах с теб и чичо ти и се занимавах с така наречената от него порядъчна дейност, получавайки заплата, която едва ли би стигнала на един порядъчен чиновник. Къде е този проклет носач? Чудя се колко ли смятат да ме оскубят за билетите.
Най-накрая се появява едно момче, което взема чантите ни и ни отвежда на гарата. Стоим на перона и оглеждаме релсите. Те блестят, сякаш са излъскани. След малко започват да бръмчат, а после – да бучат много неприятно като нервите в болните зъби. Бученето се превръща в крясък. После влакът пристига, профучавайки по релсите, от предната му част се издига струйка дим, а многобройните му врати започват да се отварят. Спуснала съм воалетката върху лицето си. Ричард подава монета на кондуктора и казва непринудено:
– Надявам се, че ще се погрижите двамата със съпругата ми да не бъдем обезпокоявани до Лондон? – Кондукторът отговаря утвърдително. Когато идва и сяда срещу мен в купето, Ричард изглежда по-сърдит от всякога.
– Да платя на някакъв човек, за да ме смята за развратник, а всъщност да седя целомъдрено със собствената си девствена съпруга! Трябва да ти кажа нещо: водя отделни сметки за разходите по пътуването, за да ти ги удържа от твоя дял.
Мълча. Влакът се е разтресъл, сякаш са го ударили чукове, и е започнал да се движи бавно по релсите. Усещам го как набира скорост и стискам висящия кожен ремък, докато най-накрая ръката ми се схваща и ми излизат мазоли под ръкавицата.
Пътуването продължава. Струва ми се, че трябва да прекосим огромно пространство. Както можете да се досетите, възприятията ми за разстояние и пространство са доста странни. Спираме в някакво село с къщи от червени тухли, после в друго, почти същото като него, а после в трето, доста по-голямо. На всяка спирка има тълпа от хора, които се качват шумно във влака; чува се тъпо захлопване на люлеещи се врати. Страхувам се, че тълпите ще претоварят влака и може би ще го преобърнат.
Мисля си, че заслужавам да бъда смачкана от отломките му и едва ли не се надявам да стане така.
Но не става така. Локомотивът препуска напред, после намалява скоростта и ние отново срещаме улици и църкви с островърхи покриви, повече улици и островърхи покриви, отколкото някога съм виждала, повече къщи, а между тях – непрекъснат поток от добитък, превозни средства и хора. "Лондон" мисля си и сърцето ми подскача. Ричард обаче ме изучава, докато се оглеждам, и се усмихва противно.
– Твоят истински дом – казва. Спираме на гарата и аз виждам името ѝ: МЕЙДЪНХЕД.
Въпреки че пристигаме толкова бързо, сме пропътували не повече от двайсет мили и трябва да изминем още трийсет. Седя наведена към стъклото и стискам ремъка; гарата е пълна с мъже и жени – жените са застанали на групи, а мъжете се разхождат бавно; при вида им ме побиват тръпки. След малко влакът изсъсква, събира товара си, разтриса се и отново да се понася страховито напред. Напускаме улиците на Мейдънхед. Движим се сред дървета. Зад тях се виждат открити пространства с паркове и къщи – някои големи колкото къщата на чичо ми, други по-големи. Тук-там има селски къщи с кочини, с градини, в които стърчат прекършени колове с увити около тях бобови стъбла, и с въжета с пране. Там, където въжетата са пълни, прането е закачено на прозорците, на дърветата, на храстите, на столовете, в процепите на счупени каруци – то е навсякъде, увиснало и жълто.