Седя в същата поза и наблюдавам гледката. "Погледни, Мод, мисля си. Това е твоето бъдеще. Това е свободата ти, която се размотава пред теб като топ плат..."
Чудя се дали са наранили много лошо Сю. Чудя се къде я държат сега.
Ричард се опитва да надникне зад воалетката ми.
– Не плачеш, нали? – пита. – Престани да се тревожиш.
– Не ме гледай – отвръщам.
– Да не би да предпочиташ да се върнеш в Брайър, при книгите? Знаеш, че не бива да го правиш. Знаеш, че искаше това. Скоро ще забравиш по какъв начин си го постигнала. Повярвай ми, аз съм наясно с тези неща. Трябва само да бъдеш търпелива. Сега и двамата трябва да бъдем търпеливи. Ще преживеем заедно много седмици, преди богатството да стане наше. Съжалявам за грубите думи. Стига, Мод! Скоро ще бъдем в Лондон. Там нещата ще ти се сторят различни, уверявам те...
Мълча. Най-накрая той изругава и спира да говори. Денят става по-тъмен или по-скоро небето става по-тъмно, докато се приближаваме към града. Появяват се ивици от сажди по тревата. Пейзажът постепенно става все по-невзрачен. Селските къщи са заменени от дървени постройки, някои от които са със счупени прозорци и дъски. Градините преминават в бурени, после бурените в ровове, рововете в мътни канали, в мрачни, пусти пътища, в купчини от камъни, пръст или пепел. И все пак си мисля: "Дори пепелта е част от свободата ти" и чувствам, против волята си, че в мен се надига вълнение. После обаче вълнението прераства в безпокойство. Винаги съм смятала, че Лондон е някакво място, заобиколено подобно на къща в парк от стени: представяла съм си как стените се издигат прави, чисти и здрави. Не съм предполагала, че се простира толкова безразборно сред села и предградия. Мислила съм си, че е съвършен; сега обаче, докато наблюдавам, виждам мокра червена почва със зейнали канавки, недостроени къщи и църкви с прозорци без стъкла и покриви без плочи, със стърчащи греди, голи като кости.
По стъклото вече има толкова много сажди, че сякаш платът на воалетката ми е надупчен. Влакът започва да се изкачва. Усещането ми е неприятно. Пресичаме улици – сиви улици, черни улици, толкова много еднообразни улици; мисля си, че никога не бих могла да ги различа! Каква смесица от врати и прозорци, от покриви и комини, от коне и файтони, от мъже и жени! Каква бъркотия от огради и ярки надписи: ИСПАНСКИ ТРАНСПАРАНТИ... ОЛОВНИ КОВЧЕЗИ... НЕФТЕН КАТРАН И ПАМУЧНИ ОТПАДЪЦИ. Думи, навсякъде. Думи, високи шест фута. Думи, крещящи и пищящи: КОЖИ И ТОЧИЛА... МАГАЗИН ЗА НАЕМАНЕ... ФАЙТОНИ И ЕЛЕГАНТНИ КАРЕТИ... ДЕСЕНАТОРИ НА ТАПЕТИ... ПЪЛНО ОБСЛУЖВАНЕ... ДАВА СЕ ПОД НАЕМ... ДАВА СЕ ПОД НАЕМ... ДОБРОВОЛНИ ВНОСКИ...
Думи, изписани по цялото лице на Лондон. Виждам ги и си закривам очите. Когато отново поглеждам, сме се спуснали надолу: от двете страни на влака са се издигнали тухлени стени, покрити с дебел слой сажди, и са потопили вагона в тъмнина.
После се появява огромен, просторен сводест покрив от потъмняло стъкло, обточен със струйки дим и пара и пърхащи птици. Разтрисаме се и се заковаваме страховито на едно място. Чува се писък на други локомотиви, глух тътен на врати, забързани стъпки на хора, които сякаш нямат чет.
– Спирка "Падингтън" – казва Ричард. – Хайде.
Тук той се движи и говори по-бързо. Променен е. Не ме поглежда. Сега ми се иска да ме погледне. Намира един мъж, който да носи чантите ни. Нареждаме се на "опашка" – знам думата, и чакаме за карета, чакаме за "екипаж", и тази дума я знам от книгите на чичо ми. Човек може да се целува в екипажа, да си позволи всякакви волности с любовника си, да каже на кочияша да мине покрай Реджънтс парк. Познавам Лондон. Лондон е град на осъществените възможности. Не познавам обаче това място, белязано от блъсканица и глъчка. То е изпълнено с намерения, които не разбирам. Изписано е с думи, но аз не мога да ги прочета. Безбройните, редуващи се непрекъснато тухли, къщи, улици, хора, дрехи, черти и изражения на лица ме зашеметяват и ме изтощават. Стоя до Ричард; хванала съм го под ръка. Ами ако той ме изостави! Чува се свирка и покрай нас минават тичешком мъже в тъмни костюми, обикновени мъже, господа.