Най-после се настаняваме в екипажа и той ни изстрелва от спирката към задръстените и мръсни улици. Ричард усеща, че съм напрегната. – Стряскат ли те тези улици? – пита.
– Страхувам се, че ще ни се наложи да минем по още по-лоши. Ти какво очакваше? Това е градът, в който порядъчни мъже живеят рамо до рамо с низостта. Не обръщай внимание. Изобщо не обръщай внимание. Пътуваме към новия ти дом.
– Към нашата къща – казвам. Мисля си: "Там, зад затворените врати и прозорци, ще се успокоя. Ще се изкъпя, ще си почина, ще поспя."
– Към нашата къща – отвръща той. – Изучава ме още миг, а после се пресяга пред мен. – Ето, ако светлината ти пречи... – Спуска транспаранта и ние седим и се люлеем в синхрон с движещата се карета в нещо като здрач, но сега отвсякъде ни притиска ревът на Лондон. Когато минаваме покрай парка, аз не го виждам. Изобщо не виждам по какъв път поема кочияшът: може би нямаше да го позная, ако можех да го видя, макар че съм разглеждала карти на града и знам къде се намира Темза. След като спираме, не съм в състояние да определя колко дълго сме пътували – до такава степен съм погълната от обърканите си възприятия и от уплашеното си сърце. "Бъди смела, мисля си. Да те вземат дяволите, Мод! Ти мечтаеше за това. Отказа се от Сю, отказа се от всичко заради него. Бъди смела!"
Ричард плаща на мъжа, а после се връща, за да вземе чантите.
– Оттук нататък трябва да вървим пеша – казва. Слизам сама и примигвам на светлината, въпреки че светлината тук е много слаба: слънцето е изчезнало, а небето е покрито с облаци – кафяви облаци, подобни на мръсно руно. Очаквала съм да се озова пред входа на неговата къща, но тук няма никакви къщи: навлезли сме в улици, които ми се струват неописуемо запуснати и бедняшки; от едната страна са заобиколени от висока, сляпа стена, а от другата – от варосаните арки на мост. Ричард продължава да върви. Хващам го за ръката.
– Сигурен ли си, че не сме се объркали? – питам.
– Да – отвръща той. – Хайде, не се безпокой. Все още не можем да си позволим да живеем в разкош. А и не трябва да се набиваме на очи.
– Продължаваш да се страхуваш, че чичо ми може да е изпратил хора да ни следят, така ли?
Той отново тръгва.
– Ела. След малко ще можем да разговаряме, когато влезем вътре. Не тук. Хайде, в тази посока е. Вдигни си полата.
Върви по-бързо от всякога, а аз го следвам бавно. Когато ме вижда, че изоставам, взема чантите с едната си ръка, а с другата ме хваща за китката.
– Вече почти стигнахме – казва много мило, но ме стиска силно.
Завиваме и тръгваме по друга улица: виждам мръсната и изкъртена фасада на нещо, което според мен е голяма къща, но всъщност се оказва задната страна на няколко тесни постройки. Във въздуха се носи мирис на река, на тиня. Някакви хора ни наблюдават с любопитство, което ме кара да забързам крачка. След малко завиваме отново и поемаме по някаква уличка, покрита със скриптяща сгурия. Тук има деца: те стоят лениво в кръг около една птица, която залита и подскача. Вързали са крилете ѝ с канап. Виждат ни, приближават се към нас и ни заобикалят плътно. Искат пари, дърпат ме за ръкава, за наметалото, за воалетката. Ричард ги разгонва с ритници. Те ругаят известно време, а после се връщат при птицата. Продължаваме по друга, по прашна уличка. Ричард ме стиска все по-силно и крачи все по-бързо и по-бързо, сигурен, че върви в правилната посока.
– Вече сме много близо – казва. – Не обръщай внимание на мръсотията, това е дреболия. Целият Лондон е също толкова мръсен. Още малко, обещавам. А после ще можеш да си починеш.
Най-после забавя ход. Стигнали сме до някакъв вътрешен двор, покрит с гъста кал и обрасъл с коприва. Стените са високи и подгизнали от влагата. От него не тръгва никаква улица, а само два-три покрити пасажа, потънали в мрак. Ричард се опитва да ме дръпне в един от тях, но той е толкова тъмен и противен, че аз се колебая и се мъча да се отскубна от ръката му.
– Върви напред – подканя ме той и се обръща, без да се усмихва.
– Напред към какво? – питам.
– Към своя нов живот, който те чака от толкова дълго. Към нашата къща. Икономката ни очаква. Хайде. Или да те оставя тук? – Гласът му е уморен, непреклонен. Поглеждам назад. Виждам другите пасажи, но калната пътека, която ме е довела дотук, е изчезнала, сякаш лъщящите стени са се разтворили, за да ни пуснат да минем, а после са се затворили, за да ме уловят в капан.
Какво мога да направя? Не мога да се върна обратно, сама, към децата, към лабиринта от малки улички, към голямата улица, към града. Не мога да се върна при Сю. Не е предвидено да постъпя така. Всяко едно нещо ме е тласкало насам, към това мрачно място. Трябва да продължа напред или да спра да съществувам. Отново започвам да мисля за стаята, която ме чака: за вратата с ключа, който ще се превърти, за леглото, в което ще лежа и ще спя и ще спя... Колебая се още секунда и после му позволявам да ме вкара в пасажа. Той е къс и завършва с няколко ниски стъпала, които водят надолу, а те от своя страна завършват с врата, на която той почуква. Зад вратата веднага се чува лай на куче, а после леки, бързи стъпки и изскърцване на резе. Кучето млъква. Вратата се отваря от русокосо момче, вероятно е момчето на икономката. То поглежда към Ричард и кимва.