– Наред ли е всичко? – пита.
– Да, всичко е наред – отвръща той. – Леля ти вкъщи ли е? Довел съм една дама, която ще поостане.
Момчето ме оглежда; виждам го как примигва, за да различи чертите ми под воалетката. После се усмихва, кимва отново и отваря широко вратата, за да ни пусне покрай себе си, а после я затваря плътно зад нас.
Стаята, в която влизаме, е нещо като кухня – навярно е кухнята на прислугата, тъй като е малка, без прозорци, тъмна, нехигиенична и в нея е горещо до задушаване: гори силен огън и върху една маса има две лампи, които пушат – сигурно в крайна сметка това е помещението на конярите, и мангал в сандък с разхвърляни около него инструменти. До мангала е застанал блед мъж с престилка, който, щом ни вижда, оставя някаква вилица или пила, избърсва си ръцете и ме оглежда съвсем явно. Пред огъня седят едно момиче и едно момче: момичето, което е с пълно лице и червена коса, също ме наблюдава, без да се притеснява, а момчето, което е с жълтеникаво, намръщено лице, дъвче с изпочупените си зъби парче сушено месо; облечено е... Забелязвам това, даже в смущението си, облечено е с необикновено палто, което сякаш е ушито от безброй различни парчета кожа. Момчето държи между краката си гърчещо се куче и стиска с ръце челюстите му, за да му попречи да лае. Поглежда към Ричард, а после към мен. Взира се в палтото, в ръкавиците, в бонето ми. Изсвирва с уста.
– Колко ли мангизи е дала за дрехите си! – възкликва.
После се свива, защото от един друг стол, люлеещ се стол, който изскърцва, докато се накланя, се навежда белокоса жена и посяга да го удари. Предполагам, че е икономката. До този момент тя ме е наблюдавала по-втренчено и по-нетърпеливо от всички останали. Държи вързоп: оставя го и с мъка се изправя от мястото си, а вързопът потреперва. Това е по-шокиращо от запаления мангал и от коженото палто, понеже представлява спящо бебе с голяма глава, завито в одеяло.
Поглеждам към Ричард. Мисля си, че ще каже нещо или ще ми даде някакъв знак. Той обаче ме е пуснал и стои с кръстосани ръце, съвсем спокойно. Усмихва се, но усмивката му е особена. Всички мълчат. Никой не помръдва, с изключение на белокосата жена. Тя е станала от стола и заобикаля масата. Облечена е с рокля от тафта, която шумоли. Лицето ѝ е почервеняло и блести. Тя се приближава и се изправя пред мен, а главата ѝ се клати, докато се опитва да разгледа чертите на лицето ми. Движи си устата и си навлажнява устните. Погледът ѝ все още е втренчен и страшно нетърпелив. Когато вдига към мен грубите си, зачервени ръце, аз трепвам. – Ричард – казвам. – Той обаче продължава да стои неподвижно, а погледът на жената, който е много противен и странен, ме приковава към мястото ми и аз стоя и ѝ позволявам да приближи неуверените си пръсти до воалетката ми. Отмята я назад. И тогава погледът ѝ се променя, става още по-странен, след като вижда лицето ми. Докосва бузите ми, сякаш не вярва, че няма да изчезнат под пръстите ѝ.
Не откъсва очи от мен, но проговаря на Ричард. Гласът ѝ е хрипкав от сълзите, които или са старчески, или са израз на чувства.
– Добро момче – изрича.
12
После настъпва някакъв хаос.
Кучето лае и подскача, бебето в одеялото проплаква; друго бебе, което не съм забелязала – то лежи в тенекиена кутия под масата, също започва да плаче. Ричард оставя чантите, сваля си шапката и палтото и се протяга. Намръщеното момче си отваря устата и месото се показва.
– Това не е Сю – заявява.
– Мис Лили е – отвръща тихо жената пред мен. – Нали тъй, миличка? Много ли си уморена, скъпа? Идваш доста отдалече.
– Това не е Сю – повтаря момчето, малко по-високо.
– Промяна в плана – отвръща Ричард, без да ме погледне.
– Сю остана, за да се погрижи последно за някои неща. Мистър Ибс, как сте, сър?
– Бивам, синко – отвръща бледият мъж. Свалил си е престилката и усмирява кучето. Момчето, което ни отвори вратата, е изчезнало. Малкият мангал изстива, изцъква и посивява. Червенокосото момиче се надвесва над пищящите бебета с шише и лъжица, но продължава да поглежда крадешком към мен.