Намръщеното момче казва:
– Промяна в плана ли? Не схващам.
– Ще схванеш – отвръща Ричард. – Освен ако... – Доближава пръст до устата си и намига.
Жената все още стои пред мен, все още описва лицето ми с ръце, отмятайки чертите, сякаш са зърна на броеница.
– Кафяви очи – измърморва, а думите излизат с дъха ѝ, който е сладък като захар. – Розови устни, пълнички като гушки. Красива и нежна брадичка. Бели като порцелан зъби. Бузите – доста меки, нали? Ах!
Стояла съм сякаш в унес и съм я оставила да шепне; усещам как пръстите ѝ потрепват по лицето ми и изведнъж се отдръпвам рязко.
– Как се осмелявате? – казвам. – Как се осмелявате да ми говорите? Как се осмелявате да ме гледате, всеки един от вас? А ти... – Приближавам се до Ричард и го сграбчвам за жилетката. – Какво е това място? Къде си ме довел? Какво знаят те за Сю?
– Хей, хей! – извиква кротко бледият мъж. Момчето се изсмива. Жената гледа печално.
– Гласът ѝ си го бива, нали? – казва момичето.
– Прилича на острие на нож – отвръща мъжът. – Толкова е режещ.
Ричард улавя погледа ми, а после извръща очи.
– Какво бих могъл да отговоря? – свива рамене. – Аз съм негодник.
– Върви по дяволите с позите си! – отвръщам. – Кажи ми какво означава всичко това. Чия е тази къща? Твоя ли е?
– Дали е негова ли? – Момчето се смее още по-силно и дъвче месото.
– Млъкни, Джон, или ще те напердаша – скарва му се жената. – Не му обръщай внимание, мис Лили, умолявам те, недей!
Усещам я как кърши ръце, но не поглеждам към нея. Вперила съм очи в Ричард.
– Кажи ми – подканям го.
– Не е моя – отвръща най-сетне той.
– Не е наша? – Той клати глава. – Чия е тогава? Къде е?
Той си търка очите. Уморен е.
– Тяхна е – отвръща и посочва с глава жената и мъжа. – Тяхна е и е в Бъроу.
Бъроу... Чувала съм го един-два пъти да споменава името. Стоя за миг мълчаливо и се връщам назад към думите му, а после сърцето ми се свива.
– Къщата на Сю – изричам. – Къщата на Сю, в която живеят крадци.
– Честни крадци – заявява жената, която се промъква по-близо до мен – за ония, които ни познават!
Мисля си: "Лелята на Сю!". Някога ми беше мъчно за тази жена. Сега се обръщам и едва не се изплювам върху нея.
– Ще се отдръпнеш ли от мен, вещица такава? – Кухнята утихва. Изглежда по-тъмна и по-задушна. Продължавам да стискам Ричард за жилетката. Когато се опитва да се отскубне, го хващам още по-здраво. Мислите ми подскачат като зайци. Мисля си: "Той се ожени за мен и ме доведе тук, за да се отърве от мен. Възнамерява да задържи парите ми за себе си. Възнамерява да им даде някакъв незначителен дял, за да ме убият, а Сю..." Макар че съм силно изненадана и объркана, сърцето ми отново се свива, докато си мисля тези неща. "Ще освободят Сю. Тя знае всичко."
– Няма да го направите! – заявявам, а гласът ми става по-силен. – да не мислите, че не знам какви са намеренията ви? На всички вас? Какъв номер искате да ми изиграете?
– Не знаеш нищо, Мод – отвръща Ричард, опитвайки се да издърпа ръцете ми от жилетката си. Няма да му позволя. Мисля си, че ако го направи, те със сигурност ще ме убият. Съпротивлявам се в продължение на една секунда. А после: – Шевовете, Мод! – извиква той. Откъсва пръстите ми от дрехата. Хващам го за ръката.
– Върни ме обратно – казвам. Казвам го, мислейки си: "Не им позволявай да разберат, че си уплашена!" Гласът ми обаче е станал още по-силен и аз не мога да го накарам да звучи нормално. – Веднага ме заведи обратно до улиците и каретите.
Той клати глава и извръща очи.
– Не мога.
– Веднага ме заведи. Или сама ще отида. Ще се оправя – видях пътя, по който дойдохме! Разгледах го добре! И ще намеря някой полицай!
Момчето, бледият мъж, жената и момичето се сепват или трепват. Кучето лае.
– Хайде стига – намесва се мъжът и си приглажда мустаците. – Трябва да внимаваш какво говориш, скъпа, в подобна къща.
– Вие трябва да внимавате! – отвръщам. Местя поглед от едно лице към друго. – Какво смятате да получите от това? Пари ли? О, не. Вие трябва да внимавате. Всички до един! А ти, Ричард, трябва да внимаваш най-много, ако все пак реша да потърся полицай и да се разприказвам.
Ричард обаче ме гледа и мълчи.
– Чуваш ли ме? – изкрещявам.
Мъжът трепва отново и пъха пръст в ухото си, сякаш за да го почисти от ушната кал.
– Като острие – отбелязва, без да се обръща конкретно към някого, но всъщност говори на всички, – нали?