– Да ви вземат дяволите! – казвам. Оглеждам се, вбесена, а после изведнъж посягам към чантата си. Ричард обаче я стига първи, докосва я с дългия си крак и я рита настрани, сякаш на игра. Момчето я вдига и я слага на скута си. Изважда нож и започва да човърка ключалката. Острието проблясва.
Ричард скръства ръце.
– Виждаш, че не можеш да си тръгнеш, Мод – заявява спокойно. – Не можеш да си тръгнеш без нищо. – Приближил се е до вратата и е застанал пред нея. Има и други врати, които вероятно водят към някаква улица или към други тъмни стаи. Никога няма да мога да открия тази, през която трябва да изляза. – Съжалявам – добавя.
Ножът отново проблясва в ръцете на момчето. "Сега, мисля си, ще ме убият." Самата мисъл е като острие, което е удивително добре наточено. Нима не исках животът ми да изчезне, докато бях в Брайър? Нима не усещах как това постепенно се случваше, нима не се радвах? А сега смятам, че те възнамеряват да ме убият, и се страхувам повече, отколкото си представях, че е възможно да се страхувам от нещо, от каквото и да било.
"Глупачка", казвам си. На тях обаче казвам: – Няма да го направите. Няма! – Затичвам се, после сменям посоката; накрая се спускам не към вратата зад гърба на Ричард, а към спящото бебе с голямата глава. Сграбчвам го, разлюлявам го и си слагам ръката на врата му. – Няма! – повтарям. – Проклети да сте, нима смятате, че съм дошла чак дотук, за да постъпите така са мен? – Поглеждам към жената. – Първо ще убия бебето ти! – Мисля си, че бих го направила. – Виж! Ще го удуша!
Мъжът, момичето и момчето изглеждат заинтригувани. Жената изглежда печална.
– Скъпа моя – отвръща тя, – аз имам седем бебета вкъщи в тоя момент. Намали ги с едно, ако искаш. Намали ги – посочва към тенекиената кутия под масата – намали ги с две. Не ми пука. И без друго мисля да се откажа от тая работа.
Съществото в ръцете ми продължава да спи, но подритва. Усещам бързото тупкане на сърцето му под пръстите си; върхът на голямата му глава потрепва. Жената продължава да ме наблюдава. Момичето си разтрива врата. Ричард бърка в джоба си, за да извади цигара. Докато го прави, казва:
– Моля те, Мод, остави проклетото дете.
Казва го кротко и аз започвам да идвам на себе си; осъзнавам, че ръцете ми са обвили гърлото на бебето. Оставям внимателно детето на масата между порцелановите чинии и чаши. Изведнъж момчето отдръпва ножа от ключалката на чантата ми и го размахва над главата си.
– Ха-ха! – извиква. – Дамата няма да го направи. Джон Врум ще се заеме с него – с устните, с носа и с ушите!
Момичето пищи, сякаш някой го гъделичка. Жената го срязва:
– Стига. Или искаш всичките ми бебета да бъдат извадени от люлките и натикани в гроба? Хубава работа – да остана съвсем без деца! Дейнти, погрижи се за малкия Сидни, преди да се е попарил. Мис Лили ще си помисли, че е попаднала сред диваци. Мис Лили, виждам, че си буйно момиче. Не съм и очаквала друго. Нали не смяташ, че ще ти направим нещо лошо? – отново се приближава до мен. Не може да стои, без да ме пипа – слага си ръката върху мен и ме милва по ръкава.
– Нали не смяташ, че не си желана тук?
Все още треперя, леко.
– Не смятам – отвръщам и се освобождавам от ръцете ѝ, – че ми мислите доброто, тъй като продължавате да ме държите тук, колкото и ясно да ви давам да разберете, че искам да си тръгна.
Тя навежда глава.
– Чуваш ли как се изразява, мистър Ибс? – пита. Мъжът отвръща, че чува. Тя ме погалва отново. – Седни, мила моя. Виж тоя стол: донесоха ми го от една много богата къща, може и да е чакал теб. Няма ли да си свалиш наметалото и бонето? Ще се свариш, кухнята ни е много топла. Няма ли да си махнеш ръкавиците? Е, ти си знаеш.
Пъхнала съм си ръцете в ръкавите. Ричард улавя погледа на жената.
– Мис Лили – измърморва – пази много грижливо пръстите си. Била е заставена да носи ръкавици от ранна възраст – гласът му се снишава още повече и той произнася последните думи натъртено – от чичо си.
Жената гледа сериозно.
– Чичо ти – отвръща тя. – Знам всичко за него. Накарал те е да разглеждаш толкова много неприлични френски книги. А пипал ли те е, скъпа, там, където не трябва? Вече няма значение. Тук вече няма никакво значение. По-добре да е собственият ти чичо, отколкото някой непознат, казвам винаги аз. Ох, не е ли срамота?
Седнала съм, за да скрия треперещите си крака, но съм я отблъснала от себе си. Столът ми е близо до огъня и тя е права, че е горещо, че е ужасно горещо, бузите ми парят, но не трябва да мърдам, трябва да мисля. Момчето продължава да човърка ключалката.