– Френски книги – повтаря и се кикоти. Червенокосото момиче е лапнало пръстите на ръцете на бебето и ги смуче разсеяно. Мъжът се е приближил. Жената продължава да стои до мен. Светлината от огъня откроява брадата, бузите, очите и устните ѝ. Устните ѝ са гладки. Тя ги навлажнява.
Извръщам глава, но не свеждам очи.
– Ричард – казвам. Той не отговаря. – Ричард! – Жената посяга към мен, развързва връзките на бонето ми и го сваля от главата ми. Приглажда косата ми, а после хваща един кичур и го търка между пръстите си.
– Съвсем рус – изрича, сякаш се чуди. – Съвсем рус, направо като злато.
– Имаш намерение да го продадеш ли? – питам. – Ето, вземи го! – Хващам кичура, който тя държи, и го изтръгвам от фуркетите. – Както виждаш – казвам, когато тя трепва, – не можеш да ме нараниш по-силно, отколкото аз самата мога да се нараня. А сега ме пусни да си отида.
Тя клати глава.
– Започваш да ставаш безразсъдна, скъпа, и си съсипваш красивата коса. Нали ти казах? Няма да ти направим нищо лошо. Това е Джон Врум, виж, а това е Дилия Уорън, която наричаме Дейнти – след време ще започнеш да ги смяташ за братовчеди, надявам се. Този пък е мистър Хъмфри Ибс: той те чакаше да дойдеш, нали, мистър Ибс? А това съм аз и те чаках най-нетърпеливо от всички. Мили боже, как нямах търпение да дойдеш!
Въздиша. Момчето вдига очи към нея и се намръщва.
– Да ме вземат мътните – казва, – ако знам откъде духа вятърът в момента. – Сочи с глава към мен. – Тя не трябваше ли да бъде – обгръща раменете си, изплезва се и върти очи – в буйното отделение?
Жената вдига ръка, а то се свива и се отдръпва.
– Погледни се на какво приличаш! – изкрещява яростно тя. А после ме поглежда нежно и продължава: – Мис Лили прибавя богатството си към нашето. Тя още не е решила какво ще прави – пък и кой ли би могъл на нейно място? Мис Лили, смея да твърдя, че не си сложила хапка в устата си от часове. Имаме ли нещо, с което да те изкушим? – Потрива ръце. – Искаш ли овнешки котлет? Парче холандско сирене? Риба? На ъгъла има една будка, в която продават всякаква риба – само кажи каква да бъде и Дейнти ще отскочи дотам, ще я донесе и ще я изпържи моментално. Какво да бъде? Имаме порцеланови чинии, виж, стават за кралски особи. Имаме сребърни вилици ... мистър Ибс, подайте ми една от ония вилици. Виж, скъпа. Дръжката ѝ е леко грапава, нали? Не обръщай внимание на това, мила. Махнали сме герба. Виж обаче колко е тежка. Не са ли много изящни зъбите ѝ? Лапала ги е устата на един член на Парламента. Риба ли да бъде, скъпа? Или котлет?
Стои, наведена към мен, а вилицата е близо до лицето ми. Бутам вилицата настрани.
– Смяташ ли – отвръщам, – че възнамерявам да седя и да се храня с вас? С когото и да било от вас? Та аз бих се срамувала да ви нарека даже прислужници! Да прибавя богатството си към вашето? Бих предпочела да бъда разорена! Бих предпочела да умра!
За миг настъпва тишина, а после:
– Нахакана е – заявява момчето. – Нали?
Жената обаче клати глава и ме гледа едва ли не с възхищение.
– Дейнти е нахакана – отвръща. – Пък и аз самата съм нахакана. Всяко нормално момиче може да бъде нахакано. И дамите също, само че го наричат другояче. Как го наричат, Господине? – пита тя Ричард, който се навел уморено и дърпа ушите на кучето, на което му текат лигите.
– Високомерие – отвръща той, без да вдига очи.
– Високомерие – повтаря тя.
– Милостиви боже! – възкликва момчето и ми се хили злобно. – Щото хич не ми се иска да смятам, че е невъзпитана и да ѝ ударя един юмрук.
Отново започва да човърка ключалката на чантата ми. Мъжът го наблюдава и трепва.
– Още ли не си се научил – казва – как се отваря ключалка? Не я чупи, а смачкай езичетата. Толкоз е лесно. Вече почти си на път да я отвориш.
Момчето забива за последен път ножа, а лицето му помръква.
– Шибана работа! – изкрещява. За първи път чувам думата да се използва като псувня. То изважда върха на ножа от ключалката, допира го до кожата под нея и преди да успея да изкрещя и да го спра, замахва бързо и прави дълъг разрез.
– Е, човек не може да очаква друго от теб – заявява добродушно мъжът.
Извадил е лула и я запалва. Момчето си пъха ръцете в дупката в кожата. Гледам го и макар че бузите ми още пламтят от топлината на огъня, ми става студено. Срязването на чантата ме е шокирало неописуемо. Разтрепервам се.
– Моля ви – казвам. – Моля ви да ми върнете нещата. Няма да си правя труда да търся полицай, ако ми върнете онова, което е мое, и ме пуснете да си отида.
Предполагам, че в гласа ми се е появила някаква нотка, която буди съжаление, защото всички обръщат глави към мен и ме гледат изпитателно, а жената отново се приближава и отново ме гали по косата.