– Вече не те е страх, нали? – пита ме изумено тя. – Вече не те е страх от Джон Врум? Та той само се шегува. Как смееш, Джон? Прибери ножа и ми подай чантата на мис Лили. Готово. Жал ли ти е за нея, скъпа? Та тя е една набръчкана стара вещ, която изглежда тъй, сякаш не е използвана от петдесет години. Ще ти намерим по-хубава. Ще ти намерим, ами!
Момчето мърмори и си дава вид, че е сърдито, но пуска чантата, и когато жената ми я подава, аз я поемам и я прегръщам. В гърлото ми се надигат сълзи.
– Готова е да ревне – казва презрително момчето, щом ме вижда, че преглъщам. Навежда се към мен и отново ми се хили злобно. – Повече ми харесваше, когато беше стол.
Сигурна съм, че казва това. Думите ме смущават и аз се отдръпвам. Обръщам се рязко, за да погледна към Ричард.
– Моля те, Ричард – изричам. – За бога, не ти ли стига, че ме измами? Как можеш да стоиш толкова невъзмутимо, докато те ме измъчват?
Той ме гледа в очите и приглажда брадата си. После пита жената:
– Няма ли някакво по-тихо място, където тя би могла да поседи?
– По-тихо място ли? – отвръща тя. – Ами аз съм приготвила стая. Просто реших, че мис Лили ще предпочете първо да си стопли лицето тук. Искаш ли вече да се качим горе, скъпа? Да си оправиш косата? Да си измиеш ръцете?
– Бих искала да ме заведете до улицата и да ми намерите карета – отвръщам. – Само това, нищо повече.
– Добре, ще те сложим до прозореца и ти ще можеш да виждаш улицата оттам. Да тръгваме, мила моя. Дай ми тая стара чанта. Искаш ти да я носиш, тъй ли? Добре. Ама че здраво стискаш! Господине, елате и вие, защо да не дойдете? Ще се настаните ли пак в оная стая, на последния етаж?
– Да – отвръща той, – ако ме приемете.
Двамата си разменят погледи. Тя си е сложила ръцете върху мен, а аз, изскубвайки се от хватката ѝ, съм се изправила на крака. Ричард идва и застава близо до нас. Отдръпвам се и от него. Подобно на двойка кучета, които набутват с лай овца в кошарата, те ме извеждат от кухнята през една от вратите и ме насочват към някакво стълбище. Тук е по-тъмно и по-хладно. Усещам полъха, който навярно идва от някоя врата към улицата, и забавям крачка, но в същото време си мисля за онова, което жената спомена за прозореца. Представям си, че бих могла да извикам, да скоча, да се хвърля от него, ако се опитат да ми направят нещо лошо. Стълбището е тясно и голо; тук-там върху стъпалата има нащърбени порцеланови чаши, които са наполовина пълни с вода и в тях плуват горящи фитили и хвърлят сенки.
– Повдигни си полата, скъпа, над пламъците – казва жената, която върви пред мен. Ричард ни следва плътно. На върха на стълбището има врати; всичките са затворени: жената отваря първата и ме въвежда в малка правоъгълна стая. Виждам легло, умивалник, сандък, скрин, параван от конски косми и прозорец, към който мигновено тръгвам. Той е тесен и върху него е закачен избелял мрежест шал. Дръжката е счупена и рамките са заковани с пирони. През него се вижда участък от кална улица, къща с капаци с цвят на мехлем и дупки с форма на сърце, тухлена стена с кръгове и спирали, изрисувани с жълт тебешир.
Стоя права и изучавам гледката, като продължавам да стискам чантата, а ръцете ми натежават. Чувам, че Ричард спира, а после продължава да се качва по стъпалата и след малко започва да крачи из стаята над главата ми. Жената стига до умивалника и налива малко вода от каната в легена. Осъзнавам грешката, която съм направила, като съм се приближила толкова бързо до прозореца, защото тя е застанала между мен и вратата. Едра е и ръцете ѝ са дебели. Мисля си обаче, че бих могла да я избутам настрани, ако ми се наложи да я изненадам.
Вероятно и тя си го мисли. Ръцете ѝ висят над умивалника, главата ѝ е наклонена, но тя ме наблюдава със същия изпитателен, нетърпелив поглед, изпълнен със страхопочитание и в същото време с възхищение.
– Има сапун, който мирише хубаво – казва. – Гребен. Четка. – Мълча. – Кърпа за лицето ти. Одеколон. – Издърпва тапата на шишето и течността се разплисква. Идва при мен, китката ѝ е оголена и мокра от отвратителния парфюм. – Не обичаш ли лавандула? – пита.
Пристъпила съм встрани от нея и гледам към вратата. От кухнята съвсем ясно долита гласът на момчето: "Мръсница такава!".
– Не обичам да ме мамят – отвръщам, пристъпвайки още веднъж.
Тя също пристъпва.
– За какво мамене става дума, мила?
– Да не мислиш, че съм искала да дойда тук? Да не мислиш, че искам да остана?
– Мисля, че просто си стресната. Мисля, че не си съвсем на себе си.
– Не съм съвсем на себе си ли? Каква съм ти аз на теб? Коя си ти, че да казваш каква съм и каква не съм?