– По-скоро си спомняш мястото, където си живяла като малка. Е, тъй е с всички нас. Което не значи, че сме се родили там.
– Знам, че съм родена там – заявявам.
– Предполагам, че са ти казали тъй.
– Всички прислужници на чичо ми знаят!
– Сигурно и на тях са им казали тъй. Това означава ли, че е вярно? Може да е вярно. А може и да не е.
Докато говори, тя се придвижва от умивалника до леглото и сяда на него бавно и тромаво. Поглежда към Ричард. Слага ръка на ухото си и погалва възглавничката му. Пита, съвсем безгрижно:
– Всичко е наред със стаята ви, нали, Господине? – Най-после съм се досетила, че това е някакво име, с което той е известен тук, сред крадците. – Всичко е наред със стаята ви, нали? – Той кимва. Тя отново ме поглежда. – Пазим тая стая – продължава със същия безгрижен, приятелски, опасен тон – за Господина, за да преспива в нея, когато дойде. Тя е на много високо, закътано място, мога да ти кажа. Виждала е всичко, което правим тук, всичките ни номера. Хората идват – прави се на изненадана, – точно както дойде ти, да прекарат на спокойствие един ден, два дни, две седмици, знае ли човек колко дълго?, в уединение там, горе. Момчета, с които полицаите биха искали да си поговорят. Не могат да ги намерят, разбираш ли?, когато дойдат тук. Момчета, момичета, деца, дами...
Замълчава след последната дума. Потупва мястото до себе си.
– Няма ли да седнеш, скъпо момиче? Не искаш ли? А? Е, може би след малко. – Леглото е застлано с одеяло от цветни квадрати, изплетени грубо и съединени грубо. Тя започва да дърпа един от ръбовете му, сякаш се е разсеяла. – Та за какво говорех? – пита, а очите ѝ гледат моите.
– За дами – отвръща Ричард.
Тя махва с ръка, вдига пръст.
– За дами – повтаря. – Точно тъй. Идват, разбира се, толкоз малко истински дами, че няма как да ги забравиш. Запомнила съм много ясно една, която дойде, ох, преди колко време беше? Преди шестнайсет години? Или седемнайсет? Осемнайсет... – Наблюдава лицето ми. – Виждам, че ти се струва много отдавна, миличка. Струва ти се цял един живот, нали? О, чакай, скъпо момиче, да станеш на мойта възраст. Тогава годините се търкалят. Търкалят се като сълзи...
Тръсва глава, поема си дъх, въздишайки бързо и печално. Чака. Аз обаче стоя неподвижно, безучастно, нащрек съм и мълча. Тогава тя продължава.
– Та тая дама – казва – не беше много по-възрастна, отколкото си ти сега. Но как беше загазила! Беше чула за мен от някаква жена в Бъроу, която се занимаваше с момичета и с техните оплаквания. Разбираш за какво говоря, нали, скъпа? Правеше тъй, че на момичетата отново да започне да им идва, след като им е спряло. – Махва с ръка и прави физиономия. – Аз никога не съм се занимавала с тая работа. Не е по моята част. Аз смятах, че ако то не те убие, докато излиза, защо да не се сдобиеш с него и да го продадеш или пък, още по-добре, да ми го дадеш и да ме оставиш аз да го продам вместо теб! Имам предвид на хора, които искат деца, за да им станат слуги или чираци, или истински синове и дъщери. Знаеш ли, скъпо момиче, че по света има такива хора, а също и хора като мен, които им осигуряват децата? Не? – Продължавам да мълча. Тя отново махва с ръка. – Е, навярно тая дама, за която ти разправям, също не е знаела, преди да дойде при мен. Горкичката. Жената от Бъроу се опитала да ѝ помогне, но било вече много късно и само ѝ прилошало. "Къде е съпругът ти? , попитах я, преди да я приютя. Къде е майка ти? Къде са близките ти? Няма да те проследят дотук, нали?" Каза, че няма да я проследят. Каза, че няма съпруг – в което се състоеше, разбира се, нейното затруднение. Майка ѝ била мъртва. Каза, че е избягала от една огромна богата къща на четирийсет мили от Лондон, нагоре по реката...
Кимва и продължава да ме гледа в очите. Станало ми е много студено.
– Баща ѝ и брат ѝ я търсели и били готови да я убият, но тя се кълнеше, че те никога няма да се оправят в Бъроу. А господинът, който ѝ беше докарал тая беля, твърдейки, че я обича, е, той имал съпруга и детенце, зарязал я, понеже била изпаднала в беда, и си измил ръцете. Както, разбира се, би постъпил всеки господин. За което, в работа като моята, човек благодари на Господ! – Усмихва се, почти намига. – Дамата имаше пари. Приех я и я настаних на горния етаж. Май не биваше да го правя. Мистър Ибс тогава ми каза, че не бива да го правя. Щото вече имах пет-шест бебета вкъщи и бях изтощена и раздразнителна, много по-раздразнителна отпреди, тъй като току-що бях родила бебе, което беше починало. – Изражението ѝ се променя и тя махва с ръка пред очите си. – Няма обаче да говоря за туй. Няма да говоря.
Преглъща и се оглежда за миг, като че ли търси разпадналите се нишки на разказа си. После сякаш ги намира. Смущението изчезва от лицето ѝ, тя улавя отново погледа ми и сочи нагоре. Вдигам очи заедно с нея към тавана. Той е в мръсножълто на сиви петна от дима на лампите.