– Настанихме я – продължава – в стаята на Господина. По цял ден седях до нея и ѝ държах ръката, а всяка нощ я чувах как се върти в леглото и плаче. Да ти се скъса сърцето. Не би навредила на никого, тъй както млякото не наврежда на никого. Мислех си, че може да умре. И мистър Ибс си мислеше същото. Според мен и тя си го мислеше, понеже ѝ оставаха още два месеца, а за всички беше ясно, че не би имала сили да издържи даже и един месец. Но бебето май също разбираше какво става – понякога бебетата разбират, защото тя е с нас само от седмица, когато водите ѝ изтичат и то започва да излиза. Отнема му едно денонощие, докато излезе. След като иска да излезе, добре! Макар че е дребосъче, дамата, която вече е много зле, става съвсем на парцал. Когато чува, че бебето ѝ плаче, вдига глава от възглавницата. Какво е това, мисис Съксби?, пита. Твоето бебе, скъпа!, отвръщам. Моето бебе ли? Момче или момиче е моето бебе?, пита. Момиче е, отвръщам. И когато чува думите ми, тя изревава колкото ѝ глас държи: Господ да ѝ е на помощ! Светът е жесток към момичетата. Иска ми се да беше умряла, а и аз заедно с нея!
Мисис Съксби клати глава, вдига ръце и ги отпуска на коленете си. Ричард се обляга на вратата. На нея има кука, на която виси копринен халат: той е свалил колана му и го прокарва разсеяно по устата си. Очите му са вперени в моите, клепачите им са притворени, изражението му е неразгадаемо. От кухнята на долния етаж долита смях и накъсан писък. Жената се заслушва и отново въздиша печално.
– Дейнти пак ревна – казва и завърта очи. – Ама и аз как се разбъбрих, а, мис Лили? Нали не ти досаждам, скъпа? В тия стари истории няма кой знае какво, което да събуди любопитството ти...
– Продължавай – отвръщам. Устата ми е пресъхнала и лепне. – Продължавай, за жената.
– За дамата, която роди онова малко момиченце ли? Беше толкова дребничко, русокосо, синеоко – е, очите на бебетата винаги са сини, разбира се, но по късно стават кафяви...
Заглежда се многозначително в кафявите ми очи. Примигвам и се изчервявам. Гласът ми обаче е равен.
– Продължавай – повтарям. – Знам, че искаш да ми кажеш. Кажи ми веднага. На жената ѝ се е искало дъщеря ѝ да е мъртва. А после какво?
– Искало ѝ се е дъщеря ѝ да е мъртва? – главата ѝ помръдва. – Тъй каза. Тъй казват жените понякога. И понякога наистина го мислят. Но не и тя. Детето беше всичко за нея и когато ѝ казах, че е по-добре да ми го остави, отколкото да го вземе със себе си, тя побесня. "Да не искаш да го отгледаш сама?, казах. Ти, една дама, която няма съпруг?" Отвърна ми, че щяла да се представи за вдовица, имала намерение да замине за чужбина, където никой нямало да я познава, и да се прехранва като шивачка. "Дъщеря ми ще се е омъжила за някой бедняк, преди да узнае за срама ми, каза. Аз приключих с хубавия живот." Занимаваше я единствено тая мисъл, горкичката, и никакви разумни приказки от моя страна не бяха в състояние да ѝ я избият от главата: предпочиташе момичето ѝ да живее в недоимък, но честно, отколкото да го остави в света на парите, от който тя самата идваше. Беше решила да тръгне за Франция, веднага щом силите ѝ се възвърнат, и, казвам ти, мислех я за глупачка, но бях готова да си отрежа ръката, за да ѝ помогна, защото беше толкова наивна и добра.
Въздиша.
– В тоя свят обаче наивните и добрите хора са тия, които страдат, нали? Беше много слаба и бебето ѝ почти не растеше. Непрекъснато обаче говореше за Франция, не можеше да мисли за нищо друго, докато най-накрая една нощ, когато я слагах в леглото, на вратата на нашата кухня се чука. Беше жената от Бъроу, която я беше пратила при мен. Виждам лицето ѝ и разбирам, че е станало нещо лошо. Оказва се, че съм права. И какво мислиш? Бащата и братът на дамата в крайна сметка бяха влезли в дирите ѝ. "Идват, казва жената. Господ да ми е на помощ, не исках да им призная къде си, но братът носеше бастун и ме наби." Показва ми гърба си, целият е син.
"Отидоха да търсят карета, продължава жената, и някакъв побойник, за да им помага. Имаш един час. Изведи оттук дамата, ако иска да избяга. Ако се опиташ да я скриеш, ще ти съборят къщата!" И тъй, горката дама ме беше последвала долу, беше чула всичко и започна да пищи."О, свършено е с мен!, каза. Ох, ако бях успяла да замина за Франция!" Слизането по стълбите обаче едва не я беше убило, беше толкоз слаба. "Ще ми вземат бебето! Ще я вземат и тя ще стане тяхна! Ще я вкарат в голямата си къща, а нищо чудно и да я заключат в някоя гробница! Ще я вземат и ще я настроят срещу мен, ох! , а аз още даже не съм ѝ дала име! Още даже не съм ѝ дала име!" Туй беше всичко, което каза. "Още даже не съм ѝ дала име!" А аз ѝ казах, за да я успокоя: "Ами дай ѝ име! Бързо ѝ дай име, докато още можеш да го направиш." А тя отвърна: "Ще ѝ дам име! Но какво име да ѝ дам?" Казах ѝ: "Помисли си – в крайна сметка тя ще бъде дама, няма как да го избегнем. Дай ѝ име, което ще ѝ приляга. Какво е твойто име? Наречи я с него." Тя ме погледна мрачно и отвърна: "Името ми е противно, по-скоро бих я проклела, преди да позволя на някого да я нарича Мариан".