– Мисис Съксби – пита – имате ли нещо за пиене тук? Усещам устата си доста пресъхнала, сигурно е от предчувствието за сензацията. Такъв съм и в казиното, когато се върти колелото, и докато гледам някое представление и очаквам да пуснат феите да летят.
Мисис Съксби се колебае, после отива до една лавица, отваря някаква кутия и изважда шишето, което е в нея. Намира три ниски чаши с позлата по ръбовете. Избърсва ги с полата си.
– Надявам се, мис Лили, че няма да си помислиш, че е шери – казва, докато налива. Миризмата на течността е остра и лепкава в задушната стая. – Шери в покоите на една дама е нещо, което не бих приела, но малко чисто бренди като ободряващо питие от време на време... е, питам аз, какво лошо има?
– Няма нищо лошо – отвръща Ричард. Подава ми чаша, а аз съм толкова разстроена, толкова замаяна и ядосана, че отпивам от брендито, сякаш е вино. Мисис Съксби ме гледа, докато преглъщам.
– Алкохолът ѝ понася – заявява одобрително.
– Понася ѝ – отвръща Ричард, – когато върху него има надпис "Лекарство". Нали, Мод?
Не отговарям. Брендито е силно. Най-после сядам на ръба на леглото и развързвам шнура на наметалото си. Стаята е по-тъмна отпреди: денят преминава в нощ. Параванът от конски косми чернее и хвърля сенки. Стените, върху които се редуват шарки от цветя и размазани ромбове, са мрачни и потискащи. Шалът се откроява върху прозореца: зад него е попаднала муха, която бръмчи в отчаяна ярост върху стъклото.
Седя, хванала главата си с ръце. Мозъкът ми, подобно на стаята, изглежда обгърнат от тъмнина, мислите ми текат, но са безполезни. Не задавам въпроси, както навярно щях да правя, ако това беше историята на някое друго момиче, която просто чета или слушам, не питам защо са ме довели тук, какво се канят да сторят с мен, по какъв начин ще се възползват от факта, че са ме измамили и са ми взели ума. Просто продължавам да съм бясна на чичо си. Просто си мисля непрекъснато: "Майка ми идва тук, обезчестена, опозорена, лежи, кървяща, в тази къща на крадци. Не е луда, не е луда. Предполагам, че изражението на лицето ми е странно. Ричард казва:
– Погледни ме, Мод. Не мисли сега за чичо си и за къщата на чичо си. Не мисли за онази жена, Мариан.
– Ще мисля за нея – отвръщам, – ще мисля за нея, както винаги съм мислила: че е глупачка! Баща ми обаче... Казахте, че е бил джентълмен, нали? Превърнали са ме в сираче, през всичките тези години. Баща ми още ли е жив? Никога ли не е ...
– Мод, Мод – казва той с въздишка и отново заема мястото си до вратата. – Огледай се. Спомни си как дойде тук. Нима смяташ, че те отвлякох от Брайър, че извърших онова нещо сутринта, че поех този риск, за да научиш семейните тайни и нищо повече?
– Не знам! – отвръщам. – Всъщност какво знам? Ако ми дадете малко време, за да помисля. Ако ми кажете...
Мисис Съксби се е приближила до мен и докосва леко ръката ми.
– Изчакай, скъпо момиче – отвръща много нежно. Доближава пръст до устните си, притваря очи. – Не бързай, а слушай. Още не си чула историята докрай. Разказах ти само малка част от нея. И тъй, както вече споменах, дамата беше станала на парцал. След час пристигат бащата, братът и побойникът. Гледам бебето и питам: "Какво име ще ѝ дадем? Какво ще кажеш за твойто име, Мариан?" а дамата отвръща, че по-скоро би я проклела, отколкото да я нарече тъй. Спомняш си, нали, скъпа? А колкото до туй, че е дъщеря на дама, продължава горкото момиче, "според вас каква полза може да има една жена от факта, че е дама, освен че може лесно да бъде обезчестена? Искам да я наречем с обикновено име, казва, както бихме нарекли едно обикновено момиче. Искам обикновено име за нея". Отвръщам в желанието си да ѝ угодя: "Наречи я с обикновено име" а тя казва: "Ще го направя. Ще го направя. Имахме една прислужница, която беше мила с мен, по-мила даже и от баща ми и от брат ми. Искам да я нарека на нея. Ще я нарека на нея. Ще я нарека..."
– Мод – изричам нещастно аз. Отново съм свела лице. Когато обаче мисис Съксби млъква, аз го вдигам. Погледът ѝ е странен. Мълчанието ѝ е странно. Клати бавно глава. Поема си дъх, колебае се още секунда, а после изрича:
– Сюзан.
Ричард ни наблюдава с ръка на устата. Стаята и къщата са тихи. Мислите ми, които се въртят като скърцащи колела, изведнъж сякаш спират. Сюзан. Сюзан. Няма да им позволя да видят колко ме е смутила думата. Сюзан. Няма да говоря. Няма да се движа от страх да не се спъна или да не се разтреперя. Просто продължавам да не свалям очи от лицето на мисис Съксби. Тя отпива една по-голяма глътка от чашата с брендито, а после си избърсва устата. Идва и отново сяда до мен на леглото.