– Сюзан – повтаря. – Тъй я нарече дамата. Срамота е едно бебе да бъде наречено с името на прислужница, нали? Във всеки случай тъй мислех аз. Но какво можех да кажа? Бедното момиче съвсем се беше побъркало – плачеше, пищеше и повтаряше как баща ѝ щял да дойде, да вземе детето и да го накара да намрази името на собствената си майка. "О, как бих могла да я спася? , каза. Предпочитам да я вземе някой друг вместо него и брат ми! О, какво да правя? Как да я спася? О, мисис Съксби, кълна ви се, че предпочитам да вземат бебето на която и да било клета жена вместо нея."
Мисис Съксби е повишила глас. Бузите ѝ са се зачервили. За миг върху клепача ѝ се забелязва пулсът ѝ, много е ускорен. Закрива си окото с ръка, а после отново отпива от брендито и си избърсва устата.
– Ето какво каза – продължава, по-тихо. – Ето какво каза. И докато го казваше, всички деца, които лежаха на различни места в къщата, сякаш я чуха и изведнъж се разреваха. Всички деца звучат по един и същ начин, ако не си им майка. Както и да е, всичките ѝ прозвучаха по един и същ начин. Бях я завела до стълбището, точно до тая врата – тя навежда глава, а Ричард сменя позата и вратата изскърцва, – ѝ ето че тя спира. Поглежда ме, виждам какво мисли и сърцето ми се смразява. "Не можем да постъпим тъй!", отвръщам."Защо да не можем? , пита тя. Нали вие самата казахте, че дъщеря ми ще бъде отгледана като дама. Защо някое друго момиченце без майка да не бъде отгледано по този начин вместо нея – горкото същество, нали и то е изпаднало в беда? Кълна се обаче, че ще дам половината от богатството си на нея, а Сюзан ще получи останалото. Ще го получи, ако я вземете и я отгледате почтено, без да ѝ казвате за наследството ѝ, докато не порасне в бедност и не осъзнае цената му. Нямате ли някое бебе без майка, продължава, което да дадем на баща ми вместо Сюзан? Нямате ли? Нямате ли? Кажете, за бога, че имате! В джоба на роклята си държа петдесет лири. Ще ви ги дам! Ще ви изпратя още, ако го направите за мен и не споменавате пред нито едно живо същество, че сте го направили."
Може би има някакво движение в стаята под нас или на улицата, не знам, но даже и да има, не го чувам. Погледът ми все още е върху почервенялото лице на мисис Съксби, върху очите, върху устните ѝ.
– Ама че работа, да ме моли да направя туй нещо – продължава. – Нали тъй, скъпа моя? Ама че работа! Струва ми се, че през целия си живот не съм мислила толкоз напрегнато и толкоз бързо. Най-сетне казах: "Задръж си парите. Задръж си петдесетте лири. Не ги искам. В замяна обаче искам да свършиш нещо за мен. Баща ти е джентълмен, а джентълмените са коварни. Ще взема бебето ти, но искам да опишеш какво смяташ да направиш, да се подпишеш и да сложиш печат".
"Добре! " отвръща веднага тя. "Добре!" И двете влизаме тук, давам ѝ лист и мастило и тя описва всичко точно както ти казах – че Сюзан е нейно дете, макар и да я е оставила при мен, че богатството ѝ трябва да бъде разделено на две части и тъй нататък, сгъва листа и го подпечатва с пръстена си, а на гърба му написва, че писмото не трябва да се отваря преди деня, в който дъщеря ѝ ще навърши осемнайсет години. Искаше да напише двайсет и една, но аз проявих съобразителност, дори докато тя пишеше, и ѝ казах, че трябва да бъдат осемнайсет, защото в противен случай рискувахме момичетата да се омъжат, преди да са научили истината. – Тя се усмихва. – Предложението ми ѝ хареса и тя ми благодари. А после, веднага щом подпечата писмото, мистър Ибс извика, че една карета е спряла пред вратата на работилницата му и двама мъже, единият възрастен, а другият по-млад, слизат от нея, а с тях има още един мъж – побойник, с тояга. Ами сега! Дамата тича, пищейки към стаята си, а аз стоя и си скубя косата. Отивам до креватчетата и вземам едно определено бебе, момиченце, голямо колкото другото, чиято коса ще бъде руса като неговата, и го нося горе. "Ето! , казвам. Вземи я бързо и бъди мила с нея! Името ѝ е Мод и е подходящо за дама. Не забравяй, че си ми дала дума." "И вие не забравяйте!", извиква момичето и целува собственото си бебе, а аз го вземам, свалям го долу и го слагам в празното креватче ...
Мисис Съксби клати глава.
– Трябваше да свършим нещо толкоз дребно! – казва. – Свършваме го за една минута. Свършваме го, докато мъжете блъскат по вратата. "Къде е тя? , викат. Знаем, че е при вас!" Няма как да ги спрем. Мистър Ибс ги въвежда вътре, те прелетяват през къщата като фурии, виждат ме, събарят ме и следващото нещо, което забелязвам е, че бащата на нещастната дама я влачи надолу по стълбите, роклята ѝ се вее, обувките ѝ са развързани, върху лицето ц личи следа от бастуна на брат ѝ, а в ръцете ѝ си ти, скъпо момиче, и никой не предполага, че си нечие друго бебе, а не нейното. Защо да предполагат, че не си нейното? Вече няма място за връщане назад. Тя ме поглежда бързо, докато баща ѝ я сваля долу; смятам обаче, че е продължила да ме наблюдава от прозореца на каретата. Не мога да ти кажа дали някога е съжалявала за стореното. Сигурно често си е мислила за Сю, но нищо повече. Е, правила го е само толкоз, колкото е трябвало.