Примигва и обръща настрани глава. Оставя чашата с брендито на леглото между мен и себе си; ръбовете на одеялото не му позволяват да се разлее. Сключила е ръце и гали кокалчетата на едната с дебелия червен палец на другата. Кракът ѝ в пантофа тропа по пода. През цялото време, докато е говорила, не е отлепила очите си от лицето ми.
Аз затварям своите. Слагам ръце върху тях и се взирам в тъмнината, която се е образувала от дланите ми. Настъпва тишина. Тишината се проточва. Мисис Съксби се навежда по-близо до мен.
– Скъпо момиче – шепне. – Няма ли да кажеш нещо? – Докосва косата ми. Продължавам да мълча и да седя неподвижно. Ръката ѝ се отпуска. – Виждам, че тия новини доста те сломиха – добавя. Може би дава знак на Ричард, защото той се приближава и кляка пред мен.
– Разбра ли, Мод – пита ме той и се мъчи да надникне зад пръстите ми, – какво ти каза мисис Съксби? Едното бебе става друго. Майка ти не ти е била майка, а чичо ти не ти е бил чичо. Животът ти не е бил животът, който е трябвало да живееш, а е бил животът на Сю, докато Сю е живяла твоя...
Разправят, че умиращите хора виждат спектакъла на своя живот, изигран с невероятна бързина пред очите им. Докато Ричард говори, аз виждам своя: лудницата, дървената палка, стегнатите рокли в Брайър, шнура с топчетата, очите на чичо ми без очилата, книгите, книгите... Спектакълът просветва и отминава, изчезнал е и е безполезен като блясъка на монета в мътна вода. Разтрепервам се, а Ричард въздъхва. Мисис Съксби клати глава и цъка. Когато обаче им показвам лицето си, и двамата се отдръпват рязко назад. Не плача, както те предполагат. Смея се – обзета съм от ужасен смях и погледът ми сигурно е страховит.
– О, но това е чудесно! – мисля, че казвам. – То е всичко, за което съм копняла! Какво сте ме зяпнали? Какво очаквате да видите? Да не би да смятате, че пред вас седи момиче? Момичето вече го няма! Давиха го! Лежи много надълбоко. Мислите ли, че има ръце и крака с плът и дрехи върху тях? Мислите ли, че има коса? То има само кости, обелени до бяло! Бяло е като страница на книга! То е книга, от която думите са се олющили и са паднали.
Опитвам се да си поема въздух, но в устата ми сякаш има вода. Вдишвам, но въздухът не влиза в нея. Задъхвам се, разтрепервам се и отново се задъхвам. Ричард стои прав и ме наблюдава.
– Не полудявай, Мод – казва с отвращение. – Не забравяй, че вече нямаш оправдание за това.
– Имам оправдание за всичко! – отвръщам. – За всичко!
– Скъпо момиче... – казва мисис Съксби. Вдигнала е чашата и я размахва близо до лицето ми. – Скъпо момиче...
Аз обаче продължавам да се треса от смях, от противен смях, и се мятам, така както рибата се мята на края на въдицата. Чувам, че Ричард псува, после виждам, че се приближава до чантата ми, бърка в нея и изважда шишето с лекарството ми: оставя течността да капне три пъти в чашата с брендито, а после ме хваща за главата и притиска чашата до устните ми. Опитвам от течността, преглъщам и се закашлям. Закривам си устата с ръце. Устата ми изтръпва. Отново затварям очи. Нямам представа от колко време седя така; накрая усещам одеялото, което покрива леглото, под раменете и бузите си. Свлякла съм се върху него. Лежа и продължавам да потрепвам от време на време от нещо, което усещам като смях, а Ричард и мисис Съксби стоят притихнали и ме наблюдават.
След малко обаче двамата се приближават леко към мен.
– Вече по-добре ли си, мила? – пита тихо мисис Съксби. Мълча. Тя поглежда към Ричард. – Не трябва ли да я оставим да поспи?
– Да върви по дяволите сънят! – отвръща той. – Според мен тя продължава да смята, че сме я довели тук заради собственото ѝ удобство. – Стига до мен, потупва ме по лицето и казва: – Отвори си очите.
– Аз нямам очи – отвръщам. – Как бих могла да имам? Вие ми ги взехте.
Той хваща единия ми клепач и го ощипва силно.
– Отвори си проклетите очи! – повтаря. – Така е по-добре. А сега има още нещо, което трябва да научиш, нещо съвсем дребно, и тогава можеш да спиш. Чуй ме. Чуй! Не ме питай как да го направиш, защото ще ти отрежа проклетите уши. Ще се погрижа на всяка цена да ме чуеш. А това усещаш ли го? – Удря ме. – Много добре.
" Ударът можеше да бъде и по-силен. Мисис Съксби го вижда, че вдига ръка, и се опитва да го спре.