– Господине! – извиква, а бузите ѝ потъмняват. – Нямаше нужда да го правите. Въобще нямаше нужда. Сдържайте си нервите, моля ви. Мисля, че я насинихте. Ох, скъпо момиче.
Посяга към лицето ми. Ричард свъсва вежди.
– Тя трябва да е благодарна – отвръща, като се изправя и си приглажда назад косата, – че не съм постъпил по-лошо с нея през последните три месеца. Трябва да е наясно, че ще я ударя още веднъж и няма да ми мигне окото. Чуваш ли ме, Мод? В Брайър си ме виждала да се държа като джентълмен. Когато дойда тук обаче, давам почивка на галантността си. Разбра ли?
Лежа, хванала с ръка бузата си, гледам го в очите и мълча. Мисис Съксби кърши ръце. Той взема цигарата, която е зад ухото му, лапва я и търси кибрит.
– Продължавайте, мисис Съксби – казва. – Разкажете ѝ останалото. А ти, Мод, слушай внимателно, за да разбереш най-после за какво е бил изживян животът ти.
– Животът ми не е бил изживян – отвръщам, шепнейки. – Ти ми каза, че е бил заблуда.
– Е – той намира клечка кибрит и я драсва, – заблудата трябва да свърши. Чуй сега как ще стане това.
– Тя вече свърши – отвръщам. Думите му обаче са ме накарали да бъда нащрек. Главата ми е мътна от брендито, от лекарството, от шока, но не чак толкова, че да не изпитвам страх от онова, което ще ми кажат – къде възнамеряват да ме държат и по каква причина...
Мисис Съксби вижда, че съм умислена, и кимва.
– Вече започваш да схващаш – казва. – Вече започваш да се досещаш. Дамата ми даде бебето си и, което е още по-важно, даде ми думата си. Думата ѝ е най-ценното нещо, разбира се. Думата ѝ по отношение на парите, нали? – Тя се усмихва и докосва носа си. После се навежда леко към мен. – Искаш ли да видиш? – пита с променен глас. – Искаш ли да видиш за какво ми даде дума дамата?
Чака. Не ѝ отговарям, но тя отново се усмихва, отдръпва се от мен, поглежда към Ричард, а после се обръща с гръб към него и за миг се бави, докато си разкопчава роклята. Тафтата шумоли. След като пазвата ѝ е отворена наполовина, тя бърка вътре, сякаш бърка в гърдите си, в сърцето си, и изважда сгънат лист хартия. – Пазех го свидно – добавя, докато ми го подава – през всичките тия години. – Пазех го по-свидно и от злато! Погледни.
Листът е сгънат като писмо и върху него с наклонен почерк е написано "Да бъде отворено на осемнайсетия рожден ден на дъщеря ми Сюзан Лили". Виждам името и ме побиват тръпки; посягам, но тя стиска ревниво листа и както би направил чичо ми, който вече не ми е чичо! , с някоя стара книга, не ми позволява да го взема; позволява ми обаче да го пипна. Хартията е поела топлината на гръдта ѝ. Мастилото е кафяво, гънките са протрити и обезцветени. Печатът е цял. Носи инициалите на майка ми – на майката на Сю, имам предвид, не на моята, не на моята...
"М. Л."
– Виждаш ли го, скъпо момиче? – пита мисис Съксби. Листът трепери. Тя го дръпва към себе си с жест на скъперник и го поглежда, вдига го до лицето си и доближава устни до него, а после се обръща с гръб и го прибира в пазвата си. Докато си закопчава роклята, отново хвърля поглед към Ричард. През цялото време той ни е наблюдавал внимателно, с любопитство, но без да проговори.
Вместо него проговарям аз.
– Написала го е – отвръщам. Гласът ми е хрипкав, вие ми се свят. – Написала го е. Отвели са я. А после?
Мисис Съксби се обръща. Роклята ѝ е закопчана и отново е съвсем гладка, но ръката ѝ е върху гърдите, сякаш пази думите в пазвата си.
– Какво стана с дамата ли? – пита разсеяно. – Тя почина, скъпо момиче. – Подсмърча и тонът ѝ се променя. – Няма да повярваш, че продължи да се влачи още един месец, преди да го направи! Кой би помислил, че ще стане тъй? Тоя месец беше против нас. Татко ѝ и брат ѝ, след като я завели у дома, я накарали да промени завещанието си. Сещаш се как. Нито пени за дъщерята, имали са предвид теб, скъпо момиче, защото тъй им е било казано, докато не се омъжи. Има си господа за тая цел, нали? Тя ми изпрати бележка по една сестра. Бяха я вкарали в лудницата и теб заедно с нея, което не след дълго я довърши. Пишеше, че няма представа какво ще стане оттук нататък, но се успокояваше от мисълта за честността ми. Бедното момиче! – Изглеждаше тъй, сякаш едва ли не съжалява.
– Там ѝ беше грешката.
Ричард се засмива. Мисис Съксби поглажда устата си и придобива лукаво изражение.
– А пък аз – продължава, – е, аз от самото начало се чудех как да взема цялото наследство, след като ми се полагаше само половината. Успокоявах се, че имам на разположение осемнайсет години да намеря начин да се справя. Много пъти съм си мислила за теб.
Извръщам лице.
– Не те питам за мислите ти – отвръщам. – Сега те не са ми нужни.