Оставя ме да си помисля върху думите му. После добавя:
– Молим те само да изиграеш отново представлението пред някой адвокат, когато му дойде времето. Какво ще загубиш? Скъпа, Мод, ти нямаш нищо: нямаш никакви приятели в Лондон, нямаш пари на свое име, даже въобще нямаш име!
Закрила съм си устата с пръсти.
– Ами ако не го направя? – питам. – Ако кажа на вашия адвокат, когато той дойде...
424 – Ако му кажеш какво? Ако му кажеш как си кроила планове да излъжеш едно наивно момиче ли? Как си наблюдавала отстрани, когато лекарите са я упоили и са я отвели? А? Какво според теб ще си помисли той?
Седя и го слушам. Най-накрая казвам, шепнейки:
– Наистина ли си толкова зъл? – Той свива рамене. Обръщам се към мисис Съксби: – И ти. Толкова ли си зла? Само като си помисля за Сю... Толкова ли си подла?
Тя махва с ръка пред лицето си, без да отговори. Ричард изсумтява.
– Злоба – отвръща той. – Подлост. Какви думи! Думи от литературата. Нима смяташ, че когато разменят деца, жените го правят така, както бавачките в оперетите – за да стане забавно? Огледай се, Мод. Отиди до прозореца, погледни към улицата. Там има живот, а не литература. Той е труден, окаян. Това щеше да е твоят живот, ако добрината на мисис Съксби не те беше предпазила от него. Боже мой! – Отдръпва се от вратата, вдига ръце над главата си се протяга. – Колко съм уморен! Колко много работа свърших днес, а? Едно момиче е вкарано в лудница; друго... Е, добре. – Оглежда ме и бута крака ми със своя. – Никакви протести? – казва. – Никакви заплахи? Ще има, предполагам, по-нататък. Не би било от значение, даже и да има. Рожденият ден на Сю е в началото на август. Разполагаме с повече от три месеца, за да те убедим да участваш в заговора ни. Мисля, че даже три дни, прекарани в Бъроу, ще бъдат достатъчни.
Гледам го, но не мога да говоря. Все още мисля за Сю. Той накланя глава.
– Нали не сме сломили духа ти, Мод, толкова бързо? – пита. – Би ми било мъчно, ако е така. – Замълчава. А после:
– На майка ти също би ѝ било мъчно.
– Майка ми... – започвам да казвам. Мисля си за Мариан, за лудостта в очите ѝ. После затаявам дъх. Досега не съм си мислила за това. Ричард ме наблюдава, а погледът му е лукав.
Слага ръка на яката си, изпъва врат и кашля слабо като момиче, но в същото време сякаш нарочно.
– Хайде, Господине – тревожно казва мисис Съксби, – престанете да я дразните.
– Да престана да я дразня ли? – отвръща той. Продължава да си дърпа яката, сякаш тя го задушава. – Просто ми е пресъхнало гърлото от говоренето.
– Защото говорихте твърде много – отвръща тя. – Мис Лили ... ще те наричам тъй, нали може, скъпа? Изглежда нормално, а? Мис Лили, не му обръщай внимание. Имаме много време да говорим за тия неща.
– Имаш предвид за майка ми – казвам. – За истинската ми майка, която благодарение на теб е станала майка на Сю. Която се е задавила, виж, и аз знам нещо! , която се е задавила с карфица.
– С карфица! – отвръща Ричард и се смее. – Сю ли ти каза? – Мисис Съксби хапе устни. Отмествам поглед от единия към другия.
– Каква беше тя? – питам изтощено. – Кажи ми, за бога! Мислиш ли, че мога да се изненадам от нещо? Че ми пука? Каква беше тя? Крадла като теб ли? Е, щом трябва да се отърва от лудата жена, предполагам, че една крадла ще свърши работа ...
Ричард отново кашля. Мисис Съксби извръща очи от мен, също кашля и кърши ръце. Когато проговаря, гласът ѝ е тих и печален.
– Господине, вие нямате какво повече да кажете на мис Лили. Аз обаче имам да ѝ кажа още няколко думи. Думи, които една жена иска да каже на едно момиче насаме.
Той кимва.
– Знам – отвръща. Скръства ръце. – Нямам търпение да ги чуя.
Тя чака, но той не си тръгва. Приближава се и отново сяда до мен. Свивам се и се отдръпвам.
– Скъпо момиче – започва. – Работата е в туй, че не съществува приятен начин, по който мога да ти го кажа, ако някой може, ще ми се да знам! Вече съм го казала на Сю. Майка ти... – Навлажнява си устните и поглежда към Ричард.
– Кажете ѝ – подканя я той. – В противен случай ще ѝ кажа аз.
После тя отново започва да говори, този път по-бързо:
– Майка ти беше осъдена не просто заради кражба, а заради убийството на един човек и... ох, скъпа, и беше обесена!
– Била е обесена?
– Била е убийца, Мод – заявява доволно Ричард. – Можеш да видиш мястото, на което са я обесили, от прозореца на стаята ми.
– Господине, предупредих ви!