Той млъква.
– Била е обесена! – повтарям.
– Беше обесена, държа се сърцато – продължава мисис Съксби, сякаш обяснението ѝ, какъвто и да е смисълът му, ще ме накара да го понеса по-лесно. Изучава лицето ми. – Скъпо момиче, недей мисли за туй нещо – казва. – Какво значение има то сега? Ти си дама, нали? Кого го е грижа какъв е произходът ти? Огледай се.
Изправила се е на крака и пали една лампа: от тъмнината изплуват няколко ярки повърхности – коприненият халат, матовата месингова рамка на леглото, порцелановите украшения върху лавицата над камината. Отново се приближава до умивалника и отново казва:
– Има сапун. И то какъв! Донесоха ми го от един магазин в западната част на града. Преди година... Видях го и си помислих: "На мис Лили ще ѝ хареса!". През цялото време го държах загънат в хартия. Ето я кърпата, погледни, мъхеста е като праскова. И как мирише! Ако не ти харесва лавандулата, ще ти намерим някоя с аромат на роза. Виж, скъпа – отива до скрина и отваря най-дълбокото чекмедже. – Виж какво имаме тук! – Ричард се навежда, за да види. Аз също поглеждам с учудване, примесено със страх. – Фусти, чорапи и корсажи! Я гледай, фуркети за коса на дама. Руж за бузи на дама. Обици с кристални висулки – един чифт сини и един чифт червени. Не знам, скъпа, на; какви очи трябваше да подхождат. Е, ще дам сините на Дейнти...
Държи крещящите мъниста за кукичките и наблюдава как се въртят кристалчетата. Цветът сякаш започва да се размазва пред очите ми. Разплакала съм се от отчаяние.
Като че ли плачът може да ме спаси.
Мисис Съксби забелязва и цъка.
– Ох, не е ли срамота? – казва. – Плачеш? При всички тия красиви неща? Господине, виждате ли я? Плаче – и за какво?
– Плача – отвръщам измъчено с разтреперан глас – защото се озовах тук в такова положение! Плача, защото си мисля в какъв сън съм живяла, смятайки, че майка ми е била просто една глупачка! Плача от ужас, защото сте толкова близо до мен и сте толкова противни!
Тя е отстъпила назад.
– Скъпо момиче – продължава, като снишава глас и хвърля бърз поглед към Ричард, – толкоз много ли ме презираш, понеже съм им позволила да те отведат?
– Презирам те – отвръщам, – понеже ме прибра обратно!
Тя се ококорва, а после почти се усмихва. Сочи към разни неща в стаята.
– Не си мисли – казва с удивен поглед, – че имам намерение да те държа на Лант стрийт! Скъпо момиче, скъпо момиче, ти беше отведена оттук, за да се превърнеш в дама. И си се превърнала в дама – в истински скъпоценен камък! Не си мисли, че ще те оставя да загубиш блясъка си в туй мизерно място. Нали ти казах? Искам да си покрай мен, скъпа, когато съм богата. Нима дамите не си наемат компаньонки? Изчакай само да пипна наследството ти и ще видиш дали няма да се сдобием с най-разкошната къща в Лондон! Ще видиш какви карети и лакеи ще имаме, какви перли, какви рокли!
Отново си слага ръцете върху мен. Кани се да ме целуне, да ме изяде. Ставам и се отскубвам от нея.
– А ти да не си мислиш – отвръщам, – че ще остана с теб, след като отвратителният ти план се осъществи?
– А какво друго ще направиш? – пита. – При кого ще бъдеш, ако не при мен? Съдбата те отведе, а аз те върнах обратно. Седемнайсет години подготвям това. Кроя планове и го обмислям всяка минута, откакто за първи път те сложих в обятията на клетата дама. Поглеждах към Сю...
Тя преглъща, а аз се разплаквам още по-силно.
– Сю – изричам. – О, Сю...
– И какъв е тоя поглед? Не съм ли постъпила с нея както искаше майка ѝ? Не съм ли я пазила, не съм ли я поддържала спретната, не съм ли я превърнала в обикновено момиче? Какво друго съм направила, освен че съм ѝ върнала живота, който ти получи от нея?
– Убила си я! – отвръщам.
– Убила ли съм я? С всички ония лекари около нея, които я смятат за дама? И мога да ти кажа, че туй съвсем не е без пари.
– Определено не е – намесва се Ричард. – И за него плащаш ти, не забравяй. Ако зависеше от мен, щях да я изпратя в областния приют за душевноболни.
– Виждаш ли, скъпо момиче? Убила съм я! Та тя можеше да бъде убита във всеки един момент от живота си, ако не бях аз! Кой се грижеше за нея, когато беше болна? Коя я пазеше от момчетата? Бих дала ръцете си, краката си, дробовете си, за да спася нейните. Но нима смяташ, че докато правех тия неща, ги правех заради нея? Каква полза бих имала от едно обикновено момиче, когато стана богата? Правех ги за теб! Не мисли за нея. Тя беше вода, тя беше въглища, тя беше прах в сравнение с туй, което са направили от теб.
Вторачвам се в нея.
– О, господи! – казвам. – Как си могла? Как си могла?
Тя отново изглежда изненадана.