– Нима можех да постъпя по друг начин?
– Но да я измамиш! Да я оставиш там!
Тя се пресяга и ме потупва по ръкава.
– Ти им позволи да я отведат – отвръща. После изражението на лицето ѝ се променя. Почти ми намига. – Пък и, скъпо момиче, не смяташ ли, че тогава ти беше дъщеря на майка си?
От стаите под нас отново се чуват писъци, удари и смях. Ричард стои прав и наблюдава със скръстени ръце. Мухата на прозореца продължава да бръмчи и да се удря в стъклото. После бръмченето спира. Сякаш това е някакъв знак и аз се свличам, освобождавайки се от хватката на мисис Съксби. Падам на колене отстрани на леглото и крия лицето си в ръбовете на одеялото. Била съм смела и решителна. Потискала съм гнева, лудостта, желанието и любовта заради свободата. А сега, след като тази свобода ми е отнета напълно, нима е чудно, че се смятам за победена?
Оставям се на мрака да ме погълне и ми се иска никога повече да не ми се налага да вдигна глава към светлината.
13
Спомените ми за нощта, която последва, са накъсани. Спомням си как лежа на края на леглото, крия си очите и не искам да сляза в кухнята, каквото е желанието на мисис Съксби. Ричард идва при мен и отново приближава обувката си до полата ми, за да ме сръга, застава до леглото и се смее, след като не помръдвам, а после излиза. Някой ми носи супа, която отказвам да изям. След това отнасят лампата и стаята потъва в тъмнина. Трябва най-сетне да стана, за да отида в клозета; червенокосото момиче с пълното лице, Дейнти, ме води дотам, а после застава на вратата и ме пази да не избягам в нощта. Отново плача и ми дават още няколко капки от сиропа с бренди. Свалят ми дрехите и ме обличат с нощница, която не е моя. Спя в продължение може би на час, събуждам се от шумолене на тафта, поглеждам ужасена и виждам как мисис Съксби, която си е разпуснала косата, с мъка си сваля роклята, показвайки плътта и мръсното си бельо, а после загася свещта и се качва на леглото до мен. Лежи, мислейки си, че съм заспала, слага си ръцете върху мен, а после ги сваля; най-накрая хваща кичур от косата ми и го притиска към устата си като някой скъперник, който държи къс злато.
Усещам топлината ѝ, непознатото ѝ тяло и киселата миризма, която се излъчва от нея. Усещам, че заспива бързо, диша равномерно и хърка, докато аз непрекъснато се унасям и се стряскам. От накъсания сън часовете минават бавно: струва ми се, че в нощта има много нощи, години от нощи! , през които, сякаш през пелени от дим, съм принудена да минавам, препъвайки се. Събуждам се и си мисля, че съм в будоара си в Брайър, в стаята си в къщата на мисис Крийм, в леглото в лудницата с една от сестрите, огромна и сгушена приятно до мен. Събуждам се сто пъти. Събуждам се, простенвам и копнея за сън, защото винаги, преди да заспя, изплува споменът, ясен и тревожен, за мястото, в което лежа в действителност, за начина, по който съм пристигнала тук, за истината за това, коя съм и каква съм.
Най-накрая се събуждам и повече не заспивам. Тъмнината се е разсеяла леко. Лампата, която е горяла на улицата и е осветявала нишките на окачения на прозореца избелял мрежест шал, вече е загасена. Светлината става мръсно розова. След време розовото преминава в лепкаво жълто. То пълзи, а с него пълзи и звукът – отначало е тих, а после се извисява до зашеметяващо кресчендо: кукуригащи петли, свирки и камбани, кучета, пищящи бебета, яростни викове, кашляне, храчене, тежки стъпки, непрестанен глух тропот на копита и скърцане на колела. Звукът излиза от гърлото на Лондон. Шест или седем часът е. Мисис Съксби спи до мен, но аз вече съм съвсем будна и нещастна и ми се гади. Ставам и макар че е месец май и времето тук е по-меко отколкото в Брайър, ме побиват тръпки. Все още съм с ръкавици, но мисис Съксби е заключила дрехите, обувките и кожената ми чанта в един сандък. "За всеки случай, скъпа, да не би да се събудиш объркана и да си помислиш, че си у дома, а после да се облечеш, да излезеш и да се загубиш." Спомням си, че го каза, докато стоях упоена и зашеметена пред нея. Къде сложи ключа? ... А ключа от стаята? Отново ме побиват тръпки, по-силно, и започва да ми се гади още повече, но мислите ми са ужасяващо ясни. Трябва да изляза. Трябва да изляза! Трябва да напусна Лондон, да отида някъде другаде, да се върна в Брайър. Трябва да намеря пари. "Трябва, мисля си, и това е най-ясната от всичките ми мисли, трябва да намеря Сю! " Мисис Съксби диша тежко и равно. Къде може да е сложила ключовете? Тафтената ѝ рокля е метната на паравана от конски косми; приближавам се тихо до нея и потупвам джобовете ѝ. Празни. Стоя и оглеждам лавиците, скрина, камината – върху тях не виждам ключовете, но, предполагам, в стаята има много места, където биха могли да бъдат скрити.