В този момент мисис Съксби се размърдва – не се събужда, а само си премества главата; мисля, че знам, мисля, че започвам да си спомням... Ключовете са под възглавницата ѝ. Спомням си ловкото движение на ръката ѝ, приглушения звън на метала. Пристъпвам. Устните ѝ са разтворени, а бялата ѝ коса е разпиляна по възглавницата. Пристъпвам отново и дъските на пода изскърцват. Заставам до нея, колебая се една минута, а после пъхам пръсти под ръба на възглавницата и бавно, бавно се пресягам.
Тя отваря очи. Хваща ме за китката и се усмихва. Кашля.
– Скъпа моя, харесва ми, че пробваш – заявява, докато си бърше устата. – Не се е родило обаче момиче, което ще ме надхитри, когато съм си наумила нещо. – Хватката ѝ е силна, макар и да преминава в милване. Изтръпвам. – Господи, колко си студена! – добавя. – Дай да те завия, миличка. – Издърпва плетеното одеяло от леглото и ме покрива с него. – Сега по-добре ли е, скъпо момиче?
Косата ми е разрошена и пада върху лицето ми. Гледам я през нея.
– Иска ми се да съм мъртва – отвръщам.
– Е, хубава работа! – възкликва тя и става от леглото. – Какви ги приказваш и ти!
– Ами тогава ми се иска ти да си мъртва.
Тя клати глава, все още усмихната.
– Безразсъдни думи, скъпо момиче! – Започва да души. Откъм кухнята се носи ужасна миризма. – Усещаш ли? Мистър Ибс приготвя закуската. Хайде да видим кое момиче ще иска да е мъртво, след като пред него е сложена чиния с пушени херинги!
Потрива ръце. Дланите ѝ са червени, но отпусната плът на ръцете ѝ е с цвят и лъскавина на слонова кост. Спала е с ризата и фустата си, а сега добавя два корсета и навлича тафтената рокля; после потапя във вода гребена си и се сресва. "Тралала, лила" тананика си от време на време, докато се реше. Продължавам да я наблюдавам, а разрошената ми коса пада върху очите ми. Босите ѝ крака са напукани, а пръстите им са подути. По краката ѝ почти няма косми. Изстенва, когато се навежда, за да си обуе чорапите. Бедрата ѝ са дебели и жартиерите ѝ са оставили трайна следа върху тях.
– Готово – казва, след като се е облякла. Едно от бебетата се е разплакало. – Сега и другите ще ревнат. Ще дойдеш ли долу, скъпо момиче, докато им давам кашата?
– Да дойда долу ли? – отвръщам. Ако искам да избягам, трябва да сляза долу. Поглеждам се. – Така ли? Няма ли да ми върнеш роклята, обувките?
Вероятно обаче изричам думите прекалено настойчиво или пък в погледа ми има коварство или отчаяние. Тя се колебае, а после отвръща:
– Оная прашна стара рокля ли? Ония боти? С тях се ходи навън. Погледни тая копринена роба. – Сваля халата от куката на вратата. – Ето какво обличат дамите сутрин вкъщи. Има и копринени пантофи. Ще изглеждаш добре в тях, нали? Нахлузи ги, скъпо момиче, и слез долу на закуска. Няма от кого да се срамуваш. Джон Врум не става преди дванайсет, ще бъдеш само с мен, с Господина – той те е виждал неглиже, предполагам! , и с мистър Ибс. А него, скъпо момиче, вече можеш да го смяташ, да речем, за свой чичо. А?
Извръщам поглед. Не мога да понасям стаята, но няма да сляза с нея, без да съм се облякла, в онази тъмна кухня. Тя ме моли и ме увещава още малко, а после ме оставя и излиза. Ключът се превърта в бравата.
Веднага се приближавам до сандъка, в който са прибрани дрехите ми, и се опитвам да отворя капака. Заключен е и е здрав.
После отивам до прозореца и бутам касата. Тя се повдига един-два инча и според мен ръждавелите пирони, които я държат, може и да поддадат, ако бутам по-силно. Рамката обаче е тясна, разстоянието до долу е голямо, а аз все още съм по нощница. И, което е по-лошо, на улицата има хора; макар че отначало си мисля да извикам, да счупя стъклото, да им дам знак и да изпищя, след секунда се вглеждам по-внимателно в тях, виждам лицата им, прашните им дрехи, вързопите, които носят, децата и кучетата, които тичат и се търкалят до тях.
"Там има живот, каза Ричард преди дванайсет часа. Той е труден, окаян. Това щеше да бъде твоят живот, ако добрината на мисис Съксби не те беше предпазила от него..." До входа на къщата с капаците с дупки с форма на сърце седи момиче с мръсна превръзка и кърми бебето си. То вдига глава, улавя погледа ми и ми размахва юмрук. Отдръпвам се рязко от стъклото и закривам лицето си с ръце.
Когато обаче мисис Съксби се появява отново, аз съм готова.
– Чуй ме – казвам и се приближавам към нея. – Знаеш, че Ричард ме отведе от къщата на чичо ми, нали? Знаеш, че чичо ми е богат и ще ме намери?
– Чичо ти ли? – отвръща тя. Донесла е поднос, но не мърда от вратата, докато не отстъпя назад.