– Мистър Лили. Знаеш кого имам предвид. Той поне все още ме смята за своя племенница. Не ти ли е дошло наум, че ще изпрати някой човек да ме търси? Нали не смяташ, че ще ти благодари за това, че ме държиш тук?
– Не ще и дума, че ще го направи, след като толкоз го е грижа за теб. Нима не се стараем да ти създаваме нужните удобства, скъпа?
– Знаеш, че не е така. Знаеш, че ме държите тук насила. За бога, няма ли да ми дадеш роклята?
– Всичко наред ли е, мисис Съксби? – Това е мистър Ибс. Повишила съм глас и той е излязъл от кухнята и стои в подножието на стълбището. Ричард също се е размърдал в леглото. Чувам го как прекосява стаята, отваря вратата и се ослушва.
– Всичко е наред! – извиква безгрижно мисис Съксби. – Хайде стига – обръща се тя към мен. – Ето закуската ти, погледни, започва да изстива.
Слага подноса на леглото. Вратата е отворена, но аз знам, че мистър Ибс все още стои в подножието на стълбището и че Ричард чака и се ослушва на върха му. – Хайде – повтаря тя. Върху подноса има чиния, вилица и ленена салфетка. В чинията има две-три риби с цвят на кехлибар в сос от масло и вода. Рибите имат перки и лица. Салфетката е пъхната в пръстен от полирано сребро, което прилича малко на пръстена, който използвах по специални поводи в Брайър, но без инициала.
– Моля те, пусни ме да си отида – казвам.
Мисис Съксби клати глава.
– Скъпо момиче – отвръща, – да си отидеш къде?
Чака и тъй като не отговарям, ме оставя сама. Ричард затваря вратата на стаята си и се връща в леглото. Чувам го как си тананика.
Мисля си да взема чинията и да я запратя към тавана, към прозореца, към стената. А после си мисля: "Трябва да бъдеш силна. Трябва да бъдеш силна и готова да бягаш." И така, седя и ям – бавно, окаяно, като внимателно отделям костите от кехлибарената плът. Ръкавиците ми се навлажняват и стават на петна; нямам други, с които да ги сменя.
След един час мисис Съксби се връща, за да прибере празната чиния. След още един час ми носи кафе. Докато я няма, аз отново заставам до прозореца или допирам ухо до вратата. Крача, сядам и отново крача. Гневът ми преминава в сълзлива тъга, а после във вцепенение. След малко обаче идва Ричард.
– Е, Мод... – Това е всичко, което казва. Виждам го и започвам да кипя от гняв. Втурвам се към него с намерението да го ударя по лицето: той отблъсва ударите ми и ме събаря; лежа на пода и ритам, ритам...
После пак ми дават няколко капки от сиропа и бренди; следващите два дни минават в мрак.
Когато се събуждам, отново е необичайно рано. В стаята се е появил малък плетен стол, боядисан в златисто, а върху него има алена възглавница. Занасям стола до прозореца и седя на него, загърната с халата, докато мисис Съксби започва да се прозява и отваря очи.
– Всичко наред ли е, скъпо момиче? – пита ме, както прави всеки ден, абсолютно всеки ден; безумието или извратеността на въпроса, след като положението далеч не е наред, а е толкова лошо, че по-скоро бих умряла, отколкото да го понеса, ме кара да скърцам със зъби или да си скубя косата и да я гледам с ненавист. – Добро момиче – казва тя ѝ: – Харесва ли ти столът, скъпа? Предположих, че ще ти хареса. – Отново се прозява и се озърта. – При теб ли е гърнето? – пита. Свикнала съм от благоприличие да нося нощното гърне зад паравана от конски косми. – Би ли ми го подала, миличка? Направо ще се пръсна.
Стоя неподвижно. След секунда тя става и си го взема сама. Гърнето е от бял порцелан, вътрешността му е потъмняла и в него има нещо, което с погнуса взех за фъндъци от косми, когато го видях за първи път в сумрака на утрото; оказва се, че е просто украса: огромно око с мигли, а около него – надпис с обикновени черни букви:
ПОДДЪРЖАЙ ГО ЧИСТО, ПЪЛНИ ГО СМЕЛО, А АЗ
ЩЕ СИ МЪЛЧА КАКВО СЪМ ВИДЯЛ, КОГАТО В МЕН СИ СЕ ЗАВРЯЛ!
ПОДАРЪК ОТ УЕЛС
Окото винаги ме кара да изпитам за миг неудобство; мисис Съксби обаче слага гърнето на пода, повдига небрежно полата си и се навежда. Потрепервам, а тя прави физиономия.
– Не е приятно, нали, скъпа? Не се притеснявай. В нашата огромна къща ще има тоалетна за теб.
Изправя се и набутва фустата между краката си. Потрива ръце.
– Хайде ела – вика ме. Оглежда ме, а очите ѝ светят. – Какво ще кажеш? Дали да не те облечем днес, дали да не те докараме? Роклята ти е в сандъка. Но тя е безцветна и овехтяла, нали? Странна и старомодна. Дали да не опитаме с нещо по-хубаво? Запазила съм рокли за теб, опаковала съм ги в станиол толкоз добре, че няма да повярваш. Искаш ли да повикаме Дейнти и да я накараме да ти ги преправи, а? Тя е много сръчна с иглата, макар и да изглежда недодялана, нали? Такава си е, какво да се прави. Ще рече човек, че са я дърпали, за да расте. Но пък е с добро сърце.