– Знам къде ѝ е мястото – казва. – Нямаш нищо против, нали, скъпо момиче? – Отваря закопчалката ѝ и я забожда на предницата на роклята си. Дейнти пуска иглата и конеца, за да я гледа.
– О, мисис С.! – възкликва отново. – Приличате на истинска кралица!
Сърцето ми отново бие силно.
– На диамантена кралица – изричам.
Мисис Съксби ме поглежда неуверено – не знае дали ѝ правя комплимент, или ѝ се подигравам. И аз самата не знам.
Известно време мълчим. Дейнти довършва работата си, а после сресва косата ми, завива я на кок и я забожда с фуркети. Карат ме да стана, за да ме огледат. В очите им е изписано очакване. Накланят глави, но лицата им се свеждат. Дейнти се почесва по носа. Мисис Съксби почуква с пръсти по устните си и се мръщи.
Върху лавицата над камината има правоъгълно огледало, обрамчено с гипсови сърца. Обръщам се и се взирам в това, което мога да видя в него от лицето и фигурата си. Едва се познавам. Устата ми е бяла. Очите ми са подути и зачервени, а бузите ми приличат на пожълтяла фланела. Немитата ми коса е потъмняла от мазнина на темето. Деколтето на роклята ми е дълбоко и от него се показват стърчащите кости около шията ми.
– Май в крайна сметка виолетовото не е твоят цвят, скъпо момиче – заявява мисис Съксби. – Кара сенките под очите ти да изпъкват и да изглеждат като синини. А бузите ти... какво ще кажеш да ги поощипеш малко, за да им върнеш розите? Не искаш? Нека тогава Дейнти да опита вместо теб. Тя наистина стиска здраво, пустата му Дейнти!
Дейнти се приближава и ме хваща за бузата, а аз изпищявам и се изскубвам от нея.
– Е, добре, проклетнице! – изкрещява тя, като тръска глава и тропа с крак. – Твоя работа, можеш да си запазиш жълтото лице!
– Ей! Ей! – казва мисис Съксби. – Мис Лили е дама! Държа да ѝ се говори като на дама. И прибери тая устна. – Дейнти се е нацупила. – Тъй е по-добре. Мис Лили, дали да не свалим роклята и да пробваме със зелената със сребристите райета? Малко примес от арсен в онова зелено въобще няма да ти навреди, ако не се потиш прекалено много под горнището.
Аз обаче не съм в състояние да понеса отново да ме пипат и не ѝ позволявам да разкопчае виолетовата рокля.
– Харесваш я, тъй ли, скъпо момиче? – пита тя, а лицето и гласът ѝ са омекнали. – Най-после! Знаех си, че коприната в крайна сметка ще те ободри. А сега дали да не слезем долу и да шашнем господата? Мис Лили? Дейнти, ти тръгни първа. Стълбите са коварни и не ми се ще мис Лили да се прекатури.
Отключила е вратата. Дейнти минава пред мен, а след секунда тръгвам и аз. Все още ми се иска да имах обувки, шапка, наметало; ако трябва обаче, ще избягам гологлава, с копринени пантофи. Ще тичам чак до Брайър. През коя врата се излиза навън? Не съм сигурна. Не мога да видя. Дейнти върви пред мен, а мисис Съксби ме следва неспокойно.
– Гледаш ли къде стъпваш, скъпо момиче? – пита. Не ѝ отговарям. Защото от някоя от съседните стаи се чува необичаен звук, подобен на крясък на женски паун, който се извисява, трепти, а после заглъхва. Стряскам се и се обръщам. Мисис Съксби също се е обърнала. – Давай, дъртофелнице! – изкрещява и размахва юмрук. А после казва на мен, по-благо:
– Не се изплаши, нали, скъпа? Спокойно, това е възрастната сестра на мистър Ибс, която е прикована на легло, бедничката, и често има кошмари.
Усмихва се. Викът долита отново. Чувам го и се забързвам надолу по тъмните стъпала; краката ме болят и се огъват, а дишането ми се учестява. Дейнти чака долу. Преддверието е малко и тя сякаш го изпълва.
– Влизай – подканя ме.
Отворила е вратата на кухнята. Зад гърба ѝ има врата с резета, която според мен извежда на улицата. Забавям крачка. Мисис Съксби обаче идва и ме докосва по рамото.
– Точно тъй, скъпо дете. Оттук.
Пристъпвам отново и едва не се спъвам.
Кухнята е по-топла, отколкото си я спомням, и по-тъмна. Ричард и момчето, Джон Врум, седят на масата и играят на зарове. И двамата вдигат поглед, когато се появявам; и двамата се засмиват. Джон казва:
– Вижте му лицето на туй нещо! Кой ли му е насинил очите? Дейнти, кажи, че си ти, и ще те целуна.
– Аз ще насиня твойте, ако ми паднеш в ръцете – отвръща мисис Съксби. – Мис Лили просто е уморена. Стани от стола, малък нехранимайко, за да седне тя.
Докато говори, заключва вратата, прибира ключа в джоба си, Прекосява кухнята и проверява другите две врати, за да се убеди, че не се отварят.
– За да не става течение – обяснява, след като ме вижда, че я наблюдавам.