– Какво ще кажеш за едно питие, мис Лили? – пита ме мисис Съксби. – Бира или шери?
– Джин? – намесва се Ричард с дяволит поглед.
Пия джин. Вкусът му е горчив за мен, но звукът от сребърната лъжичка, която се удря в стъклото, докато го бъркам, ми носи някакво смътно успокоение, което не мога да опиша с думи.
Така минава този ден. Така минават и следващите. Лягам си рано – всеки път ме съблича мисис Съксби, която взема роклята и фустите ми и ги заключва, а после заключва и мен.
Спя лошо и се събуждам с гадене, с бистър ум и с уплаха; седя в малкия, боядисан в златисто стол, прехвърлям в главата си подробностите около своя плен и кроя план за бягство. Защото трябва да избягам. Ще избягам. Ще избягам и ще отида при Сю. Как се казват мъжете, които я отведоха? Не мога да си спомня. Къде е къщата им? Не знам. Няма значение, няма значение, ще я намеря. Първо обаче ще отида в Брайър, за да поискам пари от чичо си... той, разбира се, все още мисли, че ми е чичо. Ако чичо ми не ми даде пари, ще поискам от прислужниците! Ще поискам от мисис Стайлс! Или ще извърша кражба! Ще открадна една книга от библиотеката, най-рядката книга, и ще я продам!
Или не, няма да направя това. От мисълта да се завърна в Брайър ме побиват тръпки, дори и сега; след време се сещам, че в крайна сметка имам приятели в Лондон. Имам мистър Хъс и мистър Хотри. Мистър Хъс... който обичаше да ме гледа, докато се качвах по стълбите. Дали бих могла да отида при него и да се оставя в ръцете му? Мисля, че бих могла, тъй като съм достатъчно отчаяна... Мистър Хотри обаче беше по-любезен; покани ме в къщата си, в книжарницата си на Холиуел стрийт. Надявам се, че ще ми помогне, сигурна съм, че ще го направи. Холиуел стрийт едва ли е чак толкова далече. Не знам, а и тук няма никакви карти. Но ще намеря пътя. И мистър Хотри ще ми помогне. Мистър Хотри ще ми помогне да открия Сю...
По този начин текат мислите ми, докато мърлявата лондонска зора се пука около мен, докато мистър Ибс приготвя пушени херинги, докато сестра му пищи, докато Господина кашля в леглото си, докато мисис Съксби се върти в своето, хърка и въздиша.
Само ако не ме пазеха толкова зорко! "Някой ден, мисля си винаги когато вратата се заключва зад гърба ми, някой ден ще забравят да я заключат. Тогава ще избягам. Ще им омръзне да ме наблюдават непрекъснато." Но не им омръзва. Оплаквам се от задушния, спарен въздух. Оплаквам се от все по-непоносимата горещина. Искам да ходя до клозета по-често, отколкото ми се налага, тъй като той се намира на отсрещния край на онзи тъмен, мръсен пасаж зад къщата и от него мога да виждам дневната светлина. Знам, че оттам бих могла да избягам към свободата, ако ми се удаде шанс; такъв шанс обаче не ми се удава. Дейнти ме придружава дотам всеки път и ме чака, докато изляза. Веднъж все пак се опитвам да избягам, но тя ме хваща и ме връща обратно, а мисис Съксби я удря, понеже не ме е опазила.
Ричард ме качва на горния етаж и удря мен.
– Извинявай – казва. – Но ти знаеш колко много усилия сме положили. Всичко, което трябва да направиш, е да изчакаш да доведа адвоката. Веднъж ми каза, че умееш да чакаш. Защо не искаш да ни направиш услуга?
От удара остава синина. С всеки изминал ден я виждам как избледнява и си мисля: "Преди да избледнее тази синина, ще съм избягала!
Прекарвам часовете в мълчание, разсъждавайки печално върху това. Седя сред сенките в кухнята, извън светлината, падаща от лампата. "Може би ще ме забравят", мисля си. Понякога ми се струва, че почти са ме забравили: суетнята в къщата продължава, Дейнти и Джон се целуват и се карат, бебетата пищят, мъжете играят на карти и на зарове. От време на време идват други мъже или момчета, или, макар и по-рядко, жени и момичета с плячка, която продават на мистър Ибс, а той я препродава. Идват по всяко време на деня с удивителни неща – груби, крещящи, всички те ми се струват долнопробни: шапки, носни кърпи, евтини бижута, парчета дантела, веднъж даже донасят кичур от жълтеникава коса, завързана с панделка. Непрекъснат поток от вещи, които по нищо не приличат на книгите, които пристигаха в Брайър и сякаш потъваха при другите върху дъното на някакво лепкаво море, преминавайки през тъмни и безмълвни дълбини, нито на предметите, описани в книгите и предназначени да служат на хората и да им създават удобства – на столовете, възглавниците, леглата, завесите, въжетата, металните пръчки...
Тук няма книги. Има само живот, който тече в страхотен хаос. И единственото предопределение на нещата е от тях да се изкарват пари.
А най-голямото нещо, от което ще бъдат изкарани пари, съм аз.