– Не ти е студено, нали, скъпо момиче? – пита мисис Съксби. – Нали не си гладна? Колко е топло челото ти! Надявам се, че не те тресе? Не можем да допуснем да се разболееш. – Не отговарям. Чувала съм всички тези приказки и преди. Разрешавам ѝ да подпъхва завивките под мен, да седи и да разтрива пръстите и бузите ми, за да ги стопли. – Много ли си отчаяна?
– Пита. – Виж си устните. Ще изглеждат красиви, ако се усмихнеш. Не искаш да се усмихнеш? Даже – преглъща – и заради мен? Погледни календара, скъпо момиче. – Задраскала е с черни кръстчета дните. – Измина почти месец, остават още два. Знаем какво ще се случи после! Не е чак толкоз далече, нали?
Изрича думите почти умолително, но аз я гледам невъзмутимо в лицето, с което сякаш искам да ѝ кажа, че всеки ден, всеки час, всяка секунда, прекарани с нея, са прекалено дълги.
– Е, хубаво! – Пръстите ѝ се вкопчват в ръката ми, след малко се отпускат и я потупват леко. – Все още всичко ти се струва странно, нали, миличка? – продължава тя. – Не се притеснявай. Какво бихме могли да ти купим, за да ти повишим настроението? А? Китка цвете? Панделка за красивата ти коса? Кутия за бижута? Пееща птичка в клетка? – Вероятно съм направила някакво движение. – Аха! Къде е Джон? Джон, ето ти един шилинг – фалшив е, трябва да го дадеш бързо, изтичай да купиш за мис Лили една птичка в клетка. Жълта ли да бъде, скъпа, или синя? Няма значение, Джон, стига да е хубава... – Намига.
Джон излиза и се връща след половин час с една сипка в клетка от ракита. Всички започват да се суетят около нея. Закачат клетката на една греда и я клатят, за да накарат птичката да пърха с криле. Чарли Уаг, кучето, подскача и скимти под нея. Птичката обаче не иска да пее – стаята е прекалено тъмна
– И само се блъска в клетката, скубе си перата и кълве пръчките. Най-накрая забравят за нея. Джон се залавя да я храни със сините главички на кибритените клечки, – казва, че по-нататък ще я накара да глътне дълъг фитил и ще го запали.
Никой не споменава нищо за Сю. Веднъж, докато слага масата за вечеря, Дейнти ме гледа и се чеше по ухото.
– Странно е – казва, – че Сю още не се е върнала от село. Нали?
Мисис Съксби поглежда към Ричард, а после към мистър Ибс и към мен. Навлажнява си устата.
– Виж – обръща се към Дейнти, – не ми се искаше да отварям приказка за нея, но вече можеш да научиш истината. Сю няма да се върне, никога. Последното нещо, за което Господина я накара да се погрижи, беше свързано с пари. С повече пари, отколкото трябваше да бъде нейният дял. А тя, Дейнти, да вземе да духне с тях.
Дейнти зяпва.
– Не! Сю Триндър? Която ви беше като дъщеря? Джони!
– Джон е избрал точно този момент, за да слезе да вечеря. – Джони, няма да повярваш! Сю е взела всичките пари на мисис Съксби, затуй още не се е върнала. Духнала е. Едва не е разбила сърцето на мисис Съксби. Ако я видим, трябва да я убием.
– Духнала ли е? Сю Триндър? – Той изсумтява. – Не би ѝ стискало.
– Да, ама го е направила.
– Направила го е – казва мисис Съксби и ме поглежда отново – и аз не искам повече да чувам името ѝ в тая къща. Точка по въпроса.
– Сю Триндър била измамница! – продължава Джон.
– Така се получава, когато носиш лоша кръв – намесва се Ричард. Той също хвърля поглед към мен. – Това излиза наяве по какви ли не странни начини.
– Какво казах току-що? – изрича с пресипнал глас мисис Съксби. – Не желая да чувам името ѝ. – Вдига ръка и Джон млъква, но клати глава и изсвирва с уста. След малко започва да се смее.
– Ще има повече месо за нас, а? – казва, докато си пълни чинията. – Или щеше да има, ако не беше тая дама.
Мисис Съксби го вижда, че ме гледа навъсено, навежда се и го удря.
После мъжете и жените, които идват в къщата, питат за Сю; отвеждат ги настрана и им обясняват, както на Джон и на Дейнти, че тя се е оказала лошо момиче, че е измамила мисис Съксби и че ѝ е разбила сърцето. Всички повтарят едно и също: "Сю Триндър? Кой би си помислил, че е толкова хитра? Каквато майката, такова и детето..." Клатят глави и гледат тъжно. На мен обаче ми се струва, че много бързо я забравят. Струва ми се, че и Джон и Дейнти я забравят. Това е къща с къса памет, в крайна сметка. Това е район с къса памет. Често се събуждам през нощта от стъпки, от скърцане на колела – някакъв мъж тича, някакво семейство се измъква безшумно в мрака. Жената с превързаното лице, която кърми бебето си на стъпалото на къщата с капаците с дупки с форма на сърце, изчезва, а мястото ѝ се заема от друга, която на свой ред си тръгва, за да бъде заменена от една жена, която пие. Какво представлява за тях Сю?
Какво представлява за мен Сю? Тук се страхувам да си спомня устата ѝ, която се притискаше към моята, ръката ѝ, която се плъзгаше по тялото ми. Страхувам се обаче и да не ги забравя. Иска ми се да я сънувам. Никога не я сънувам. Понякога изваждам снимката на жената, която мислех за своя майка, и търся чертите ѝ в нейните – очите ѝ, заострената ѝ брадичка. Мисис Съксби забелязва. Наблюдава ме тревожно. Накрая взема снимката от мен.