– Недей да мислиш за неща – изрича, – за неща, които са били извършени и не могат да бъдат променени. Ще ме послушаш ли, скъпа? Мисли за времето, което е пред теб.
Въобразява си, че разсъждавам върху миналото си. Но аз все още разсъждавам върху бъдещето си. Продължавам да не изпускам от очи ключовете, докато се превъртат... знам, че някой от тях скоро няма да бъде изваден от ключалката. Наблюдавам Дейнти и Джон – те вече започват да свикват прекалено много с мен. Ще се разсеят, ще забравят. "Малко остана, мисля си. Малко остана, Мод."
Така си мисля, докато накрая се случва ето какво.
Ричард започва да излиза от къщата всеки ден, без да казва къде отива. Той няма пари и няма да има, докато не доведе адвоката: предполагам, че само обикаля из прашните улици или седи в парковете; предполагам, че горещината и спареният въздух на кухнята в Бъроу го задушават също толкова много, колкото и мен. Един ден обаче излиза, но се връща след час. Къщата този път е тиха. Мистър Ибс и Джон са навън, а Дейнти спи на един стол. Мисис Съксби го въвежда в кухнята, той си сваля шапката със замах и я целува по бузата. Лицето му е зачервено, а очите му светят.
– Е, знаете ли какво? – пита.
– Скъпо момче, нямам представа! Да не би изведнъж да са ти изплували гемиите?
– Даже нещо още по-хубаво – отвръща. Посяга към мен.
– Мод? Ти какво си помисли? Ела на светло. Не гледай толкова свирепо! Изчакай да чуеш новината. Тя по-скоро засяга теб.
Хванал е стола ми и е започнал да ме тегли към масата. Освобождавам се от него.
– Засяга мен – по какъв начин? – питам унило. Седя, обмисляйки живота си.
– Ще разбереш. Погледни. Пъха ръка в жилетката си и изважда нещо. Лист хартия. Размахва го.
– Облигация ли, скъпо момче? – пита мисис Съксби и пристъпва към него.
– Писмо – отвръща той – от... можете ли да познаете от кого? А ти, Мод? Мълча. Той прави физиономия. – Не искаш ли да отгатнеш? Да ти подскажа ли? От някой, който познаваш. От приятел, който ти е много скъп.
Сърцето ми подскача.
– Сю! – отвръщам веднага. Той обаче врътва глава и изсумтява.
– Не е от нея. Нима мислиш, че там, където е тя, раздават хартия? – Поглежда към Дейнти, която отваря очи, а после ги затваря и продължава да спи. – Не е от нея – повтаря по-тихо той. – От друг твой приятел е. Няма ли да се опиташ да отгатнеш?
Извръщам лице.
– Защо трябва да го правя? Ти така или иначе ще ми кажеш, нали?
Той изчаква още една минута, а после:
– От мистър Лили е – отвръща. – Който беше твой чичо. Аха! – Трепнала съм. – Значи все пак те интересува!
– Дай да видя – казвам. В края на краищата чичо ми вероятно ме търси.
– Чакай, чакай. – Той вдига писмото нависоко. – Върху него е написано моето име, не твоето.
– Дай да видя!
Изправям се, дръпвам надолу ръката му и виждам един изписан с мастило ред; после го отблъсквам.
– Почеркът не е на чичо ми – заявявам толкова разочаровано, че ми идва да го ударя.
– Не съм казал, че е неговият – отвръща той. – Писмото е от него, но е изпратено от друг човек, от иконома му, мистър Уей.
– От мистър Уей ли?
– Май ти стана още по-интересно, а? Е, ще разбереш, след като го прочетеш. Ето. – Разгъва листа и ми го подава. – Започни с тази страна. Това е послепис и ако не друго, поне обяснява причината, поради която досега не сме получили никаква вест от Брайър – нещо, което винаги ми се е струвало много странно...
Почеркът е разкривен. Мастилото е размазано. Накланям листа, за да мога да уловя, доколкото е възможно, светлината, а после започвам да чета.
"Уважаеми господине,
Днес открих сред личните документи на своя господар това писмо и сметнах, че е възнамерявал да го изпрати. Той обаче беше повален от тежка болест малко след като го е написал, сър, която продължава да го мъчи и до ден-днешен. Двамата с мисис Стайлс отначало си помислихме, че го е написал, защото племенницата му избяга по такъв скандален начин. Въпреки всичко ви молим, сър, да обърнете внимание, че той не е бил изненадан от тази постъпка; също така ви молим, сър, да обърнете внимание, че и ние не сме изненадани. Изпращаме ви писмото, сър, с най-голямо уважение и се осмеляваме да се надяваме, че то ще ви намери в добро разположение на духа.