Вдигам очи, но не казвам нищо. Ричард вижда изражението на лицето ми и се усмихва.
– Прочети останалото – подканя ме. Обръщам листа. Писмото е кратко и носи дата трети май – отпреди седем седмици е. То гласи следното:
"До мистър Ричард Ривърс от мистър Кристофър Лили
Господине, Предполагам, че вие сте отвели племенницата ми Мод Лили. Желая ви много щастие с нея! Майка ѝ беше лека жена и тя е със същите инстинкти като нея, въпреки че не е с нейното лице. Прекъсването на работата ми ще доведе до тежки последствия, но аз намирам успокоение за загубата си в това, че вие, сър, струва ми се, сте мъж, който знае как да се отнася с една курва.
Прочитам го два-три пъти, после още веднъж и го пускам на пода. Мисис Съксби незабавно го вдига, за да го прочете. Срича думите и се изчервява. След като свършва, изкрещява:
– Мерзавец неден! Ох!
Викът и събужда Дейнти.
– Кой, мисис Съксби? Кой? – пита тя.
– Един зъл човек. Един зъл човек, който е болен, както му се пада. Не е някой, когото познаваш. Продължавай да спиш.
– Посяга към мен. – О, скъпа...
– Остави ме на мира – отвръщам. Писмото ме е разстроило повече, отколкото бих могла да предположа. Не знам дали съм наранена от самите думи или от последното доказателство, което те ми дават за достоверността на разказа на мисис Съксби. Чувствата ми са толкова объркани, че не мога да понеса погледа ѝ, нито погледа на Ричард. Отдалечавам се, доколкото е възможно, от тях – на две-три крачки – и стигам до кафявата стена на кухнята, продължавам към следващата, а после към едната от вратите, хващам дръжката ѝ и я завъртам безрезултатно.
– Пуснете ме да изляза – казвам.
Мисис Съксби се приближава. Посяга – не към вратата, а към лицето ми. Отблъсквам я, стигам бързо до втората врата, а после до третата. – Пуснете ме да изляза! Пуснете ме да изляза! – Тя върви след мен.
– Скъпо момиче – отвръща, – не се разстройвай от тоя стар негодник. Та той не заслужава сълзите ти!
– Ще ме пуснете ли да изляза?
– Да те пуснем да излезеш – къде? Нима тук не разполагаш с всичко, което ти е нужно? Нима не разполагаш с всичко или ние не ти набавяме всичко? Помисли си за бижутата, за роклите...
Отново се е приближила до мен. Отново я отблъсвам. Отстъпвам назад към стената с цвят на сос от печено месо, допирам ръка, юмрук, до нея и започвам да я удрям. После вдигам поглед. Пред очите ми е календарът, чиито страници гъмжат от черни кръстчета. Хващам го и го изтръгвам от пирона.
– Скъпо момиче – повтаря мисис Съксби. Обръщам се и запращам календара по нея.
После обаче се разплаквам и когато пристъпът отминава, си мисля, че вече не съм същата. Духът ми ме е напуснал. Писмото ми го е отнело. Календарът се връща обратно на стената и аз го оставям да си стои на мястото. Той все повече почернява, докато всеки от нас се приближава малко по малко към съдбата си. Сезонът напредва. Юни става все по-горещ. Къщата започва да се пълни с мухи. Те довеждат Ричард до бяс: той ги преследва с един пантоф, а лицето му е зачервено и плувнало в пот.
– Нали знаеш, че съм син на благороден и порядъчен човек? – пита. – Би ли предположила, като ме гледаш сега? Би ли предположила?
Мълча. И аз като него вече копнея да дойде рожденият ден на Сю, който е през август. Мисля си, че няма да кажа нищо, което те искат, на който и да било адвокат. Прекарвам обаче дните в някаква неспокойна летаргия, а през нощта, тъй като е прекалено горещо, за да мога да спя, стоя до тесния прозорец на стаята на мисис Съксби и се взирам с празен поглед в улицата.
– Махни се оттам, миличка – промърморва мисис Съксби, ако се събуди. – Разправят, че в Бъроу имало холера. Кой знае дали няма да настинеш от течението.
Дали се настива от течение от зловонен въздух? Лежа до нея, докато заспи, а после се връщам обратно до прозореца, притискам лице в процепа между крилата и дишам по-дълбоко.
Почти забравям, че имам намерение да избягам. Те вероятно го усещат, понеже най-накрая ме оставят един следобед в началото на юли само с Дейнти, която трябва да ме пази.
– Наблюдавай я внимателно – казва ѝ мисис Съксби, нахлузвайки ръкавици. – Ако ѝ се случи нещо, ще те убия. – А мен ме целува. – Всичко наред ли е, скъпа? Няма да се бавя повече от час. Ще ти донеса подарък, искаш ли?
Не отговарям. Дейнти я пуска да излезе, а после слага ключа в джоба си. Сяда, придърпва до себе си една лампа от масата и се залавя за работа. Не пере пелени, защото вече има по-малко бебета – мисис Съксби е започнала да им намира домове и къщата с всеки изминал ден става все по-тиха, а разпаря копринени бодове от откраднати носни кърпички. Прави го обаче апатично.