– Скучна работа – измърморва, когато ме вижда, че я гледам. – Преди ги разпаряше Сю. Искаш ли и ти да се опиташ?
Клатя глава и отпускам клепачи; след малко тя започва да се прозява. Чувам я и веднага отварям широко очи. Мисля си, че ако заспи, бих могла да пробвам вратите – да открадна ключа от джоба ѝ! Тя отново се прозява. Започвам да се потя. Часовникът отброява минутите – петнайсет, двайсет, двайсет и пет. Половин час. Нося виолетовата рокля и белите копринени пантофи. Без шапка съм и без пари – няма значение, няма никакво значение. Мистър Хотри ще ми даде пари.
Спи, Дейнти. Спи, Дейнти. Спи, спи... Спи, да те вземат дяволите!
Но тя само се прозява и главата ѝ клюма. Часът почти изтича.
– Дейнти – казвам.
Тя подскача.
– Какво има?
– Боя се... боя се, че трябва да отида в клозета.
Тя оставя кърпичката и се мръщи.
– Трябва ли? Веднага, на минутата?
– Да. – Слагам ръка на корема си. – Мисля, че ми е лошо.
Тя завърта очи.
– Никога не съм чувала на друго момиче да му е лошо както на теб. Такъв ли е организмът на дамите?
– Сигурно. Извинявай, Дейнти. Ще отвориш ли вратата?
– Ще дойда обаче с теб.
– Няма нужда. Можеш да продължиш да шиеш, ако искаш ...
– Мисис Съксби казва, че винаги трябва да идвам с теб, щото иначе здравата ще си изпатя. Хайде.
Въздиша и се протяга. Под мишниците ѝ върху копринената рокля има петна, обточени с бели кръгове. Изважда ключа, отключва вратата и ме води към пасажа. Вървя бавно и гледам гърба ѝ, който се поклаща. Спомням си как избягах от нея и как ме хвана: знам, че даже и да я блъсна настрани, тя ще се изправи и ще ме подгони. Бих могла да ѝ ударя главата в тухлите... Докато обаче си го представям, китките ми омекват; не смятам, че бих могла да извърша подобно нещо.
– Върви – подканя ме тя, когато вижда, че се колебая. – А сега какво има?
– Нищо. – Хващам вратата на клозета и я дърпам бавно. – Не е нужно да чакаш.
– Не, ще чакам. – Тя се обляга на стената. – Ще взема малко въздух, ще ми дойде добре.
Въздухът е горещ и мръсен. В клозета той е още по-горещ и по-мръсен. Аз обаче влизам, затварям вратата и пускам резето, а после се оглеждам. Има малък прозорец, не по-голям от главата ми, а счупеното му стъкло е запушено с парцал.
Има паяци и мухи. Седалката е напукана и изцапана. Стоя и мисля в продължение може би на минута.
– Всичко наред ли е? – вика Дейнти. Мълча. Подът е от пръст и е силно отъпкан. Стените са бели и се ронят. От една тел висят парчета от вестник. ИЗЛЕЗЛИ ОТ УПОТРЕБА ДАМСКИ И МЪЖКИ ДРЕХИ В ДОБРО И ЗАДОВОЛИТЕЛНО СЪСТОЯНИЕ ТЪРСИ "УЕЛШМЪТЪН И НЮЛЕЙДЕГС"...
Мисли, Мод.
Обръщам се с лице към вратата и доближавам уста до пролуката между дъските.
– Дейнти – изричам тихо.
– Какво има?
– Дейнти, не ми е добре. Трябва да ми донесеш нещо.
– Какво? – Тя бута вратата. – Излез, мис.
– Не мога. Не смея. Дейнти, трябва да отидеш до чекмеджето на скрина в стаята ми на горния етаж. Моля те. Там има нещо. Ще отидеш ли? Побързай, моля те. Ох; как се лее! Страхувам се, че мъжете ще се върнат...
– О! – отвръща тя. Най-после ме е разбрала. Снишава глас. – Дошло ти е, нали?
– Ще отидеш ли вместо мен, Дейнти?
– Не бива да те оставям, мис!
– Тогава трябва да стоя тук, докато се върне мисис Съксби! Ами ако някой друг, например Джон или мистър Ибс, се върне преди нея? Или ако припадна, а вратата е залостена! Какво ще си помисли мисис Съксби за нас?
– Господи! – промърморва тя. А после: – В скрина ли викаш?
– В най-горното чекмедже вдясно. Ще побързаш ли? Само ако можех да се оправя, а после да легна! В такива случаи винаги ми е много лошо.
– Добре.
– Побързай!
– Добре!
Гласът ѝ затихва. Допирам ухо до дъските, чувам стъпките ѝ, отварянето и затварянето на кухненската врата. Изтеглям резето и хуквам. Притичвам през пасажа и излизам на двора. Помня двора, помня копривата, тухлите. А оттук накъде? Заобиколена съм от високи стени. Продължавам обаче да тичам и стените свършват. Стигнала съм до някаква прашна пътека – преди, когато вървях по нея, беше хлъзгава от калта; виждам я и я познавам, познавам я! Тя води към една уличка, която на свой ред води към втора, която пресича трета, по-голяма улица и води... накъде? Към някакъв път, който минава под арките на мост. Спомням си моста, но ми се струва, че беше по-близо и беше по-нисък. Спомням си висока сляпа стена. Тук няма стена.