Няма значение. Продължавай да вървиш. Отдалечавай се от къщата и тичай. А сега се движи по по-широки пътища, защото тесните лъкатушат и са тъмни, не трябва да се оставиш да те хванат на някой от тях. Тичай, тичай. Няма значение, че небето ти изглежда огромно и страховито. Няма значение, че Лондон е шумен, че тук има хора, които се взират в теб, че дрехите на тези хора са износени и избелели, а твоята рокля е ярка, че главите им са покрити, а твоята е гола, че пантофите ти са копринени, че краката ти се закачат в камъните и сгурията.
По този начин се заставям да не се откажа. Само движението ми пречи – препускащите коне и колела: на всяка пресечка спирам, а после се втурвам сред множеството от файтони и кабриолети; мисля си, че единствено фактът, че съм забързана, че съм разсеяна и може би, че роклята ми е ярка, кара кочияшите да дърпат юздите, за да не ме прегазят. Продължавам и продължавам. Мисля, че по мен излайва куче и отваря уста, за да захапе роклята ми. Мисля, че известно време до мен тичат момчета – две момчета или три, и пищят, когато, ме виждат, че залитам.
– Ей, вие – викам им, притиснала ръка до тялото си, – ще ми кажете ли къде е Холиуел стрийт? Как да стига до Холиуел стрийт?
След като чуват гласа ми обаче, те се махат. После забавям крачка. Пресичам един по-оживен път. Тук сградите са по-внушителни, но през две улици къщите са запуснати. Накъде да тръгна? Ще попитам пак, ще попитам след малко, засега само ще вървя, ще поставям все повече улици между себе си и мисис Съксби, Ричард и мистър Ибс. Какво значение има, ако се изгубя? Така или иначе съм се изгубила...
Влизам в един пасаж от жълти тухли и виждам в края му, тъмна и извита като гърбица над редуващите се върхове на покривите, църквата "Сейнт Пол" с блестящия си златен кръст. Познавам я от илюстрациите и мисля, че Холиуел стрийт е близо до нея. Обръщам се, повдигам полата на роклята си и се отправям натам. В пасажа мирише на лошо, но църквата изглежда близо. Изглежда толкова близо! Тухлите стават зелени, а миризмата – още по-лоша. Изкачвам се, а после изведнъж се спускам, излизам на открито и едва не се спъвам. Очаквала съм да видя улица, площад. Оказва се, че съм на върха на разкривени стъпала, които водят към мръсна вода. Стигнала съм до брега на реката. Църквата "Сейнт Пол" е близо, но между нея и мен тече Темза с цялата си ширина.
Стоя и се взирам в нея с ужас, със страхопочитание. Спомням си как се разхождах покрай Темза в Брайър. Спомням си как тя се плискаше и се удряше в бреговете си. Мислех си, че и тя като мен копнее да се забърза, да се разпростре. Не знаех, че ще се разпростре чак толкова много. Тече като отрова. Повърхността ѝ е осеяна с боклуци – сено, трески, бурени, хартия, парцали, коркови тапи и килнати бутилки. Движи се не като река, а като море: вълнува се. А там, където се разбива в корпусите на лодките и се удря в брега и в стъпалата, в стените и в дървените пристани, които се издигат от нея, се пени като прокиснало мляко.
Реката представлява гърчеща се маса от вода и отпадъци.
но в нея мъже, уверени като плъхове, дърпат веслата на лодките, опъват платната. И тук-там на края на брега босоноги наведени жени, момичета и момчета си проправят път през кипящите отломки, сякаш търсят паберки по полето.
Те не вдигат очи и не ме виждат, макар че стоя една минута и ги наблюдавам как газят. Навсякъде, откъдето минавам, има складове с работници и след малко ги забелязвам, а и те ме забелязват – забелязват роклята ми, предполагам, и първо се вторачват в мен, а после ми махат и ми подвикват. Това изведнъж ме изтръгва от унеса. Завивам, връщам се обратно през жълтия пасаж и поемам по пътя. Видяла съм моста, който трябва да пресека, за да стигна до "Сейнт Пол", но ми се струва, че съм на по-ниско място, отколкото би трябвало да бъда, и не мога да намеря пътя, който ще ме изведе горе: улиците, по които вървя, са тесни, без настилка и все още вонят на мръсна вода. И по тях има мъже – мъже от лодките и складовете, които също като другите се опитват да уловят погледа ми, подсвиркват и понякога подвикват, но не ме докосват. Покривам си лицето с ръце и се забързвам. Най-после срещам едно момче, облечено като прислужник.
– В каква посока се намира мостът, който извежда на брега? – питам. То ми посочва стъпалата и ме гледа втренчено, докато се изкачвам по тях.
Всички ме гледат втренчено – мъже, жени, деца, даже тук, където пътят отново става оживен. Мисля си дали да не откъсна парче от полата си, за да си покрия главата. Мисля си дали да не изпрося монета. Ако знаех каква монета да изпрося, колко би струвала една шапка, откъде бих могла да си я купя, щях да го направя. Но аз не знам нищо, абсолютно нищо и затова просто продължавам да вървя. Струва ми се, че подметките на пантофите ми започват да се късат. Не им обръщай внимание, Мод. В противен случай ще се разплачеш. После пътят пред мен започва да се издига и аз отново виждам блещукането на водата. Мостът, най-после! Това ме кара да ускоря крачка. От бързия ход обаче пантофите ми още повече се късат и след миг съм принудена да спра. В началото на моста стената прекъсва и на празното място има ниска каменна пейка. До нея виси корков пояс, чието предназначение е, както пише на табелата, да бъде хвърлен в реката на изпаднали в затруднение хора.