Сядам. Мостът е по-висок, отколкото съм си го представяла. Никога не съм била толкова нависоко! От тази мисъл ми се завива свят. Докосвам скъсания си пантоф. Дали е прието една жена да държи крака си на публично място? Не знам. Движението препуска покрай мен, бързо и безспирно, както бучаща вода. Ами ако дойде Ричард? Отново си покривам лицето. Още миг и пак ще потегля. Слънцето е силно. Още миг, само да си поема дъх. Затварям очи. Сега вече не виждам хората, когато се втренчват в мен.
Някой идва, застава пред мен и ми говори.
– Опасявам се, че ви е лошо.
Отварям очи. Някакъв мъж, доста възрастен. Не го познавам. Отпускам си ръката.
– Не се страхувайте – добавя той. Може би изглеждам смутена. – Не исках да ви стресна.
Докосва шапката си и ми се покланя. Би могъл да бъде приятел на чичо ми. Има глас на порядъчен мъж, а яката му е бяла. Усмихва се и ме оглежда по-внимателно. Лицето му е мило.
– Лошо ли ви е?
– Ще ми помогнете ли? – питам. Той чува гласа ми и изражението на лицето му се променя.
– Разбира се – отвръща. – Какво е станало? Ударихте ли се?
– Не съм се ударила – казвам. – Но преживях ужасни неща. Аз... – Хвърлям поглед към каретите и каруците по моста. – Страхувам се от едни хора – продължавам. – Ще ми помогнете ли? О, колко ми се иска да кажете, че ще ми помогнете!
– Вече ви казах, че ще ви помогна. Но това е нещо удивително! Дама като вас... Ще дойдете ли с мен? Трябва да ми разкажете цялата история; ще я изслушам докрай. Сега обаче не се опитвайте да говорите. Можете ли да се изправите? Опасявам се, че краката ви са разранени. Олеле! Чакайте да потърся файтон. Точно така.
Подава ми ръка, аз я хващам и се изправям. Облекчението е отслабило силите ми.
– Слава богу! – отвръщам. – О, слава богу! Но чуйте. – Стискам по-силно ръката му. – Аз нямам нищо... нямам пари, с които да ви платя.
– Пари ли? – Той слага ръката си върху моята. – Не бих ги взел. Не мислете сега за пари!
– Но имам приятел, който, мисля, ще ми помогне. Ще ме заведете ли при него?
– Разбира се, разбира се. Какво друго бих могъл да направя? Хайде, ето го това, което ни трябва. – Навежда се към шосето и вдига ръка: един файтон се измъква от потока на движението и спира пред нас. Господинът хваща вратата и я отваря. Файтонът е покрит и тъмен. – Внимавайте – предупреждава ме. – Ще се справите ли? Внимавайте. Стъпалото е доста високо.
– Слава богу! – повтарям, вдигайки крак. Той идва след мен.
– Точно така – казва. А после: – Колко хубаво се качвате!
Спирам с крак върху стъпалото. Той слага ръка на кръста ми. – Хайде – добавя, подканяйки ме да вляза във файтона.
Отстъпвам назад.
– Всъщност – отвръщам бързо – мисля, че е по добре да вървя пеша. Бихте ли ми показали пътя?
– Денят е прекалено горещ за ходене пеша. А и вие сте прекалено изтощена. Хайде.
Ръката му все още е върху мен. Притиска ме по-силно. Извъртам се рязко и двамата почти се сборичкваме.
– Хайде елате – казва мъжът и се усмихва.
– Промених решението си.
– Хайде, хайде.
– Пуснете ме.
– Искате да вдигнете врява ли? Хайде, елате. Знам една къща...
– Къща ли? Не ви ли казах, че искам просто да се видя с приятеля си?
– Е, мисля, че ще му харесате повече, ако първо си измиете ръцете, ако си смените чорапите и изпиете чаша чай. Или, кой знае? , след като направите тези неща, може да се окаже, че харесвате мен повече... А?
Лицето му все още е мило и той все още се усмихва; хваща ме обаче за китката, движи палеца си върху нея и отново се опитва да ми помогне да се кача във файтона. Вече наистина се сборичкваме. Никой не се намесва. Предполагам, че хората в другите превозни средства на пътя не ни виждат. Мъжете и жените, които минават по моста, ни поглеждат и извръщат глави.
Сещам се за кочияша. Викам:
– Не виждате ли? Тука има някаква грешка. Този мъж се държи непристойно с мен. – Тогава мъжът ме пуска. Придвижвам се към предната част на файтона и отново извиквам: