– Ще ме закарате ли? Ще ме закарате ли, само мен? Ще намеря някой, който да ви плати, давам ви думата си, когато пристигнем.
Докато говоря, кочияшът ме оглежда озадачено. След като разбира, че нямам пари, обръща настрани глава и се изплюва.
– Без пари никакво возене – отвръща.
Мъжът отново се е приближил до мен.
– Хайде – подканя ме, но вече не се усмихва. – Безсмислено е. На каква ми се правите? Ясно е, че сте го закъсали. Не искате ли чорапи, чай?
Аз обаче продължавам да викам на кочияша.
– Тогава ще ми покажете ли в коя посока да вървя? – питам. – Трябва да стигна до Холиуел стрийт. Ще ми покажете ли накъде да тръгна?
Той чува името на улицата и изсумтява – не мога да преценя дали презрително или подигравателно. Но вдига камшика.
– Натам – отвръща, сочейки към моста, – а после на запад по Флойд стрийт.
– Благодаря. – Тръгвам. Мъжът посяга към мен. – Оставете ме – казвам.
– Не говорите сериозно.
– Оставете ме!
Почти изпищявам. Той се отдръпва от мен.
– Вървете тогава! – отвръща. – Проклета изкусителка.
Вървя колкото е възможно по-бързо. Почти тичам. След миг обаче файтонът ме настига и забавя ход. Господинът поглежда през прозореца. Лицето му отново е променено.
– Извинявайте – изрича с подмамващ тон. – Качете се. Извинявайте. Ще дойдете ли? Ще ви заведа при приятеля ви, заклевам се. Вижте. Вижте. – Показва ми някаква монета. – Ще ви я дам. Качете се. Не трябва да ходите на Холиуел стрийт, там има лоши мъже, въобще не са като мен. Хайде, елате, знам, че сте почтена дама. Елате, ще бъда мил...
Подвиква ми и мърмори до средата на моста, докато накрая зад пълзящия файтон се образува колона от коли и кочияшът изкрещява, че трябва да продължи напред. Тогава мъжът се прибира, вдига с трясък прозореца и файтонът се отдалечава. Издишвам. Разтреперила съм се. Иска ми се да спра, за да си почина, но вече не смея. Напускам моста: тук улицата се пресича с друга, която е по-оживена от улиците на южния бряг, но според мен е по-потайна. Благодарна съм за това, макар че тълпите... тълпите са ужасни. Нищо, нищо, пробивай си път през тях. Продължавай. На запад, както те упъти кочияшът.
Улицата отново се променя. Обточена е с къщи с издадени навън прозорци; най-сетне разбирам, че сградите са магазини, тъй като в тях са изложени стоки, чиито цени са отбелязани върху картончета. Има различни видове хляб, има лекарства. Има ръкавици. Има обувки и шапки. Ох, ако разполагах с малко пари! Мисля си за монетата, която ми предложи господинът от прозореца на файтона. Дали не трябваше да я грабна и да побягна? Вече е прекалено късно да се чудя. Няма значение. Продължавай. Стигам до някаква църква, която разделя улицата, така както колоната на моста разделя водата. По коя част да тръгна? Минава някаква жена, гологлава като мен. Хващам я за ръката и я моля да ме упъти. Тя ми показва посоката, а после, както всички други, стои и гледа след мен, когато тръгвам.
Ето я най-сетне Холиуел стрийт. Аз обаче вече съм разколебана. Как съм си я представяла? Вероятно не така – не толкова тясна, не толкова лъкатушеща, не толкова тъмна. В Лондон денят все още е горещ, все още е светъл; завивайки по Холиуел стрийт обаче, сякаш навлизам в здрач. В крайна сметка здрачът е полезен, защото скрива лицето ми, отнема цветовете на роклята ми. Продължавам да вървя. " Улицата се стеснява още повече. Мръсна е, с дупки, без настилка. От двете ми страни има магазини, които се осветени: пред някои от тях са окачени въжета с парцаливи дрехи, пред други са изсипани купища счупени столове, празни рамки за картини и цветна стъклария; в повечето обаче се продават книги. Отново съм разколебана, след като ги виждам. Не съм докосвала книга, откакто напуснах Брайър; фактът, че се натъквам толкова внезапно на тях, че са толкова много, че ги виждам подредени с лицевата страна нагоре като питки в тави или нахвърляни безразборно в кошници, че ги виждам изпокъсани, потъмнели или избелели, с етикети "2 п." "3 п." "ТАЗИ КУТИЯ по 1 ш." силно ме смущава. Спирам и наблюдавам, докато някакъв мъж рови разсеяно в кутия с томчета без корици и изважда едно. "Капанът на любовта". Познавам я – чела съм я толкова много пъти на чичо си, че почти съм я научила наизуст!
После мъжът вдига глава и ме вижда, че го наблюдавам, а аз продължавам напред. Още магазини, още книги, още мъже и най-накрая една витрина, малко по-светла от останалите. На нея са изложени гравюри, закачени с шнурове. Върху стъклото с напукани златни букви е изписано името на мистър Хотри. Виждам го и се разтрепервам толкова силно, че едва не се препъвам.