Отвътре книжарницата е тясна и прихлупена. Не съм очаквала това. Стените ѝ са отрупани с книги и гравюри, има и шкафове. До тях са застанали трима-четирима мъже, които прелистват бързо и съсредоточено албуми или книги: те не вдигат очи, когато вратата се отваря, но след като пристъпвам и роклята ми изшумолява, обръщат глави и се втренчват съвсем явно в мен. Аз обаче вече съм свикнала с втренчените погледи. В задната част на книжарницата има малко писалище, до което седи младеж по риза и жилетка. И той като тях се втренчва в мен и след като ме вижда, че вървя към него, се изправя на крака.
– Какво търсите? – пита.
Преглъщам. Устата ми е пресъхнала.
Отвръщам тихо:
– Търся мистър Хотри. Искам да говоря с мистър Хотри.
Той чува гласа ми и примигва; клиентите се размърдват и отново поглеждат към мен.
– Мистър Хотри – казва младежът, а тонът му е леко променен. – Мистър Хотри не работи в книжарницата. Не трябваше да идвате в книжарницата. Имате ли уговорена среща?
– Мистър Хотри ме познава – отвръщам. – Не е нужно да си уговарям среща.
Той хвърля поглед към клиентите. Пита:
– Каква работа имате с него?
– Лична – отвръщам. – Ще ме заведете ли при него? Ще го доведете ли при мен?
Сигурно обаче има нещо странно в погледа ми, в гласа ми, защото той става по-предпазлив, отстъпва назад.
– Всъщност не съм сигурен дали е тук – отвръща. – Вие наистина не трябваше да идвате в книжарницата. В нея се продават книги и гравюри... знаете ли какви са тези книги и гравюри? Стаите на мистър Хотри са на горния етаж.
Зад гърба му има врата.
– Ще ме пуснете ли да отида при него? – питам.
Той клати глава.
– Трябва да му изпратите визитна картичка или нещо подобно.
– Нямам визитна картичка – отвръщам. – Но ако ми дадете лист, ще му напиша името си. След като го прочете, той ще дойде. Ще ми дадете ли лист?
Младежът не помръдва. Казва:
– Не мисля, че той е в къщата.
– Тогава ще почакам, ако трябва – отвръщам.
– Не може да чакате тук!
– В такъв случай сигурно имате някакъв кабинет или някаква подобна стая; ще чакам там.
Той отново поглежда към клиентите, взема един молив и го оставя.
– Може ли? – питам.
Той прави физиономия. После намира лист и писалка.
– Вие обаче няма да може да чакате – отвръща, – ако се окаже, че го няма. Напишете си името тук – продължава, сочейки.
Започвам да пиша. После се сещам какво ми каза веднъж Ричард – как говорят продавачите за мен в книжарниците в Лондон. Страхувам се да напиша "Мод Лили". Страхувам се, че младежът ще види. Най-после се сещам нещо и написвам "Галатея".
Сгъвам листа и му го подавам. Той отваря вратата и изсвирва с уста в коридора зад нея. Ослушва се, а после отново изсвирва. Чуват се стъпки. Той се навежда и шепне, прави ми знак.
Чакам. Междувременно един от клиентите затваря албума, който разлиства, и улавя погледа ми.
– Не му обръщайте внимание – казва тихо, имайки предвид младежа. – Той просто смята, че сте лека жена. Всеки обаче може да види, че сте дама... – Поглежда ме, а после кимва към книгите по лавиците. – Харесват ви, а? – продължава с променен тон. – Разбира се, че ви харесват. И защо не?
Не отговарям нищо, не правя нищо. Младежът отстъпва назад.
– Ще видим – казва – дали мистър Хотри е тук.
На стената зад главата му висят картини, покрити с восъчна хартия: момиче на люлка, което си е разголило краката, момиче в лодка, което едва се задържа да не се подхлъзне, момиче, което пада от чупещ се клон... Затварям очи. Той извиква на единия от мъжете.
– Желаете ли да купите книгата, сър?
В този момент обаче се чуват стъпки и се отваря врата.
Мистър Хотри.
Изглежда по-нисък и по-слаб, отколкото си го спомням. Палтото и панталоните му са смачкани. Стои тревожно в коридора и не влиза в книжарницата, среща очите ми, но не се усмихва, оглежда пространството около мен, сякаш за да се увери, че съм сама, а после ми маха да се приближа към него. Младежът отстъпва назад, за да ми направи път.
– Мистър Хотри... – изричам. Той обаче клати глава и изчаква вратата да се затвори зад гърба ми, за да проговори. Онова, което казва, шепнейки толкова свирепо, че думите излизат със съскане от устата му, е:
– Боже мой! Това ти ли си? Наистина ли си дошла тук, при мен?
Не отговарям, а просто стоя, вперила очи в неговите. Той доближава разсеяно длан до главата си. После ме хваща за ръката.
– Оттук – казва, докато ме води към някакво стълбище.
По стъпалата има сандъци. – Внимателно. Внимателно – добавя, докато се изкачваме по тях. А после, на върха на стълбището: – Влизай.