Има три стаи, приспособени за печатане и подвързване на книги. В първата работят двама мъже, които набират текст; втората според мен е кабинетът на мистър Хотри. Третата е малка и мирише силно на лепило. Той ме въвежда в нея. Масите се отрупани с листове – неподвързани, с опърпани крайчета: листовете на недовършените книги. Подът е гол и прашен. Едната от стените – тази, зад която е стаята на печатарите, е с матови стъкла. Мъжете, които са наведени и са заети с работата си, почти не се виждат.
Има един-единствен стол, но той не ме кани да седна. Затваря вратата и застава пред нея. Изважда носна кърпа и си бърше лицето. Лицето му е жълтеникавобяло.
– Боже мой! – повтаря. А после: – Прости ми. Прости ми. От изненадата е.
Казва го по-любезно; чувам го и се обръщам леко.
– Извинявайте – отвръщам. Гласът ми не е спокоен. – Страхувам се, че ще се разплача. Не съм дошла при вас, за да плача.
– Плачи, щом искаш! – отвръща той и хвърля поглед към матовите стъкла.
Аз обаче не се разплаквам. Той ме наблюдава за миг, докато се мъча да си сдържа сълзите, а после клати глава.
– Скъпа моя – изрича нежно най-после. – Какво си направила?
– Не ме питайте!
– Избягала си.
– От чичо си, да.
– Мисля, че си избягала от съпруга си.
– От съпруга си ли? – преглъщам. – Значи знаете? – Той свива рамене, изчервява се и извръща очи. – Мислите си, че съм постъпила лошо. Нямате представа през какви мъки трябваше да мина! Не се притеснявайте – той отново е вдигнал поглед към стъклата, – не се притеснявайте, няма да се развилнея. Можете да си мислите каквото искате за мен, не ме интересува. Трябва обаче да ми помогнете. Ще го направите ли?
– Скъпа моя...
– Ще го направите. Трябва да го направите. Аз нямам нищо. Нуждая се от пари и от къща, в която да отседна. Вие обичахте да казвате, че ще ме приемете с удоволствие...
Неволно повишавам глас.
– По-тихо – казва ми той и вдига ръце, опитвайки се да ме успокои, но не помръдва от мястото си до вратата. – По-тихо. Знаеш ли колко странна изглежда тази работа? Наясно ли си? Какво ще си помислят служителите ми? Някакво момиче идва изведнъж при мен, изпраща ми загадъчно име... – Смее се, но смехът му не е весел. – Какво ще кажат дъщерите ми, съпругата ми?
– Извинявайте.
Той отново си бърше лицето. Издишва шумно.
– Бих искал да ми обясниш – продължава – защо си дошла при мен. Не си мисли, че ще застана на твоя страна срещу чичо ти. Никога не ми е харесвало да гледам как те унижава, но той не трябва да узнае, че си идвала тук. Нито пък ти трябва да смяташ, на това ли се надяваш всъщност? , че ще ти помогна да спечелиш отново благоволението му. Виж, той напълно те е изхвърлил от живота си. Отгоре на всичко е болен – сериозно болен – заради тази история. Известно ли ти е?
Клатя глава.
– Чичо ми вече не означава нищо за мен.
– Но, както разбираш, за мен той означава много. Ако научи, че си идвала...
– Няма да научи.
– Добре. – Той въздиша. После лицето му отново става тревожно. – да дойдеш при мен! Да дойдеш тук! – Оглежда ме, забелязва ярката ми рокля и ръкавиците, които са мръсни, косата ми, която сигурно е заплетена, лицето ми, което сигурно е прашно, без блясък, бяло. – Нямаше да те позная
– Продължава все още намръщено, – толкова си променена. Къде ти е палтото, шапката?
– Нямаше време...
Той изглежда потресен.
– В този вид ли дойде? – Присвива очи, когато вижда ръба на полата ми, а после забелязва краката ми и трепва. – Погледни си пантофите! Краката ти кървят! Без обувки ли си тръгнала?
– Наложи ми се. Нямам нищо!
– Дори и обувки?
– Не. Нямам дори и обувки.
– Ривърс те държи без обувки, така ли?
Не ми вярва.
– Само ако можех да ви разкажа ... – продължавам. Той обаче не ме слуша. Оглежда се, сякаш за първи път вижда масите, купищата хартия. Взема няколко празни листа и започва притеснено да покрива напечатаните страници.
– Не трябваше да идваш тук – казва, докато го прави. – Погледни тук! – Погледни!
Зървам един ред. "... ще си го получиш, гарантирам ти, ще те удрям, ще те удрям..." – От мен ли се опитвате да го скриете? – питам. – В Брайър съм виждала и по-лоши неща. Забравихте ли?
– Това не е Брайър. Ти не разбираш. Как би могла да разбереш? Там ти беше сред почтени господа. Вината всъщност е на Ривърс. Той трябваше, след като те е отвел, поне да те държи по-изкъсо. Виждаше каква си.
– Вие не знаете – отвръщам. – Не знаете как се възползва той от мен.
– Не желая да знам! Не е моя работа да знам! Не ми казвай. Ох, погледни се само! Даваш ли си сметка как би изглеждала по улиците? Пристигането ти със сигурност не е останало незабелязано, нали?