Поглеждам към полата си, към пантофите.
– На моста имаше един мъж – казвам. – Мислех си, че иска да ми помогне. Но той искаше просто... – Гласът ми започва да трепери.
– Виждаш ли? – отвръща той. – Виждаш ли? Ами ако те беше срещнал някой полицай и те беше проследил дотук? Знаеш ли какво щеше да ми се случи... какво щеше да се случи на служителите ми, ако полицаите се бяха нахвърлили върху нас? Биха могли да го направят за подобно нещо. Господи, погледни си краката! Наистина ли кървят?
Помага ми да седна на стола, а после се оглежда.
– В съседната стая има умивалник – продължава. – Изчакай, моля те, тук.
Отива до стаята с печатарите. Виждам, че мъжете вдигат глави, чувам неговия глас. Не знам какво им е казал. Не ме интересува. Седя, усещам умора, а ходилата ми, които досега са били почти безчувствени, започват да ме смъдят. Стаята е без прозорец и без комин и миризмата на лепило ми се струва още по-силна. Приближила съм се до една от масите: облягам се на нея и поглеждам към купчините от страници – необрязани, неподшити, някои от тях разбъркани и покрити от мистър Хотри. "... и ще те удрям, ще те удрям, ще те удрям по задника, докато кръвта потече и стигне чак до петите ти..." Печатът е нов и буквите са черни, но хартията е долнокачествена и мастилото се е разляло. Какъв е шрифтът? Знам го, но се затруднявам... не мога да го назова.
"... така, така, така, така, така, харесва ти боят с брезова пръчка, нали?"
Мистър Хотри се връща. Носи кърпа, леген, пълен наполовина с вода, а също и чаша с вода за пиене.
– Заповядай – казва ми, като оставя легена пред мен, навлажнява кърпата и ми я подава, а после поглежда нервно настрани. – Можеш ли да го направиш? Колкото да избършеш кръвта, за момента...
Водата е студена. След като съм си избърсала краката, отново навлажнявам кърпата, сядам и за секунда я допирам до лицето си. Мистър Хотри се обръща и ме вижда.
– Не те тресе, нали? – пита. – Не си болна?
– Само ми е горещо – отвръщам.
Той кимва, приближава се и взема легена. После ми подава чашата и аз отпивам от нея.
– Много добре – казва.
Поглеждам отново към напечатаните листове върху масата, но името на шрифта продължава да ми убягва. Мистър Хотри си поглежда часовника. После слага ръка на устата си, хапе кожата на палеца си и се мръщи.
Отвръщам:
– Вие сте достатъчно добър, за да ми помогнете. Мисля, че други хора биха ме обвинявали.
– Не, не. Нали вече ти казах? Аз обвинявам Ривърс. Няма значение. А сега ми кажи. Бъди откровена с мен. Колко пари имаш у себе си?
– Нямам пари.
– Нямаш абсолютно никакви пари?
– Имам само тази рокля. Мисля, че можем обаче да я продадем, нали? Така или иначе предпочитам по-обикновена.
– Да продадем роклята ти? – Той се намръщва още повече. – Не говори толкова странно, моля те. Когато се върнеш...
– Когато се върна? В Брайър ли?
– В Брайър? Имам предвид при съпруга си.
– При съпруга си? – Поглеждам го изумено. – Не мога да се върна при него. Трябваха ми два месеца, за да успея да избягам!
Той клати глава.
– Мисис Ривърс – казва.
Разтрепервам се.
– Не ме наричайте така – отвръщам, – умолявам ви.
– Ето пак си много странна! Как да те наричам, ако не така?
– Наричайте ме Мод. Току-що ме попитахте какво имам. Имам това име и нищо друго.
Той прави някакво движение с ръка.
– Не бъди глупава – продължава. – А сега ме чуй. Мъчно ми е за теб. Станала е някаква разправия, нали?
Разсмивам се, толкова рязко, че той се стряска, – двамата печатари вдигат очи. Той ги вижда и се обръща към мен.
– Ще проявиш ли разум? – пита тихо, с предупредителен тон.
Нима е възможно да проявя разум?
– Разправия – отвръщам. – Смятате, че е станала разправия. Смятате, че съм тичала с кървящи крака през половината Лондон заради една разправия? Вие не знаете нищо. Нямате представа в каква опасност съм, какви бъркотии... Но не мога да ви кажа. Става дума за нещо много сериозно.
– Какво е то?
– Нещо тайно. Заговор. Не мога да ви кажа. Не мога... Ох! – Свела съм поглед и той е попаднал върху същия ред. "...харесва ти боят с брезова пръчка, нали?" – Какъв е този шрифт? – питам. – Ще ми кажете ли?
Той преглъща.
– Този шрифт ли? – отвръща, а гласът му е съвсем променен.
– Да, този шрифт.
Той замълчава за миг. А после:
– Кларендон – казва тихо.
Кларендон. Кларендон. Всъщност името ми е познато. Продължавам да се взирам в хартията. Мисля, че докосвам печатните редове; после мистър Хотри идва и слага празен лист върху тях, както направи с другите.