– Не гледай там – казва. – Не се взирай така! Какво ти става? Струва ми се, че си болна.
– Не съм болна – отвръщам. – Само съм изморена. – Затварям очи. – Иска ми се да остана тук и да заспя.
– Да останеш тук ли? Да останеш тук, в книжарницата ми? Луда ли си?
При звука на тази дума отварям очи и срещам погледа му; той се изчервява и бързо поглежда настрани. Повтарям, този път по-спокойно:
– Само съм изморена.
Той обаче не ми отговаря. Слага ръка на устата си и отново започва да хапе кожата на палеца си; наблюдава ме внимателно, предпазливо, с крайчето на окото си.
– Мистър Хотри... – казвам.
– Иска ми се – прекъсва ме изведнъж той, – просто ми се иска да знам какво възнамеряваш да правиш. Как въобще ще мога да те изведа от книжарницата? Предполагам, че трябва да докарам карета зад сградата.
– Ще го направите ли?
– Има ли някое място, където да спиш? Да се храниш?
– Не, няма такова място!
– Тогава трябва да си отидеш у дома.
– Не мога. Аз нямам дом! Нужни са ми само малко пари, малко време. Има едно момиче, което искам да открия, да спася...
– Да го спасиш ли?
– Да го открия. Да го открия. И след като го открия, е възможно отново да ми потрябва помощ. Само малко помощ. Измамиха ме, мистър Хотри. Постъпиха несправедливо с мен. Мисля, че с адвокат – ако намерим някой честен човек... Знаете, че съм богата, нали? Или поне трябваше да бъда богата. – Той продължава да ме наблюдава и да мълчи. Повтарям: – Знаете, че съм богата. Само ако ми помогнете. Ако ме оставите ...
– Да те оставя! Чуваш ли се какво говориш? Къде да те оставя?
– Не може ли да ме оставите в къщата си?
– В къщата си?
– Мислех си...
– В къщата си? При съпругата и дъщерите си? Не, не. – Започнал е да крачи из стаята.
– Но в Брайър вие казахте, много пъти...
– Нали ти обясних? Това не е Брайър. Светът не прилича на Брайър. Ще ти се наложи сама да се убедиш. На колко си години? Все още си дете. Не можеш да напуснеш съпруга си, както напусна чичо си. Не можеш да живееш в Лондон, след като нямаш нищо. Как си представяш, че ще се издържаш?
– Не знам. Предполагах...
Искам да кажа: "Предполагах, че ще ми дадете пари". Оглеждам се. После изведнъж ми хрумва нещо.
– Не може ли да работя за вас? – питам.
Той стои неподвижно.
– За мен ли?
– Не може ли да работя тук? Да подвързвам книги... даже да пиша? Тази работа ми е позната. Знаете колко добре ми е позната! Можете да ми давате заплата. Ще си наема стая... Нужна ми е само една стая, една тиха стая! Ще я наема тайно, Ричард няма да разбере, а вие ще пазите тайната ми. Ще работя и ще изкарвам пари... достатъчно пари, за да открия приятелката си, за да си намеря честен адвокат и тогава... Какво има?
През цялото време той е стоял неподвижно, но погледът му се е променил, станал е странен.
– Нищо – отвръща и се размърдва. – Аз... Нищо. Изпий си водата.
Предполагам, че съм се зачервила. Говорила съм бързо и съм се разгорещила: преглъщам и усещам как студената вода преминава като меч през гърдите ми. Той се придвижва до масата и се обляга на нея; не ме гледа, а само мисли, мисли. Когато оставям чашата, той се обръща към мен. Избягва погледа ми.
– Чуй ме – казва. Говори тихо. – Знаеш, че не можеш да останеш тук. Трябва да изпратя някой да докара карета, която да те отведе. Трябва... Трябва също така да повикам някоя жена. Ще ѝ платя да дойде с теб.
– Да дойде с мен къде?
– В един... хотел. – Той отново се е извърнал от мен, взел е писалка, поглежда в някаква книга. Започва да пише наставления на лист хартия. – В една къща – продължава, – където ще можеш да си починеш и да вечеряш.
– Където мога да си почина ли? – питам. – Не смятам, че някога ще мога да си почина. Но една стая! Една стая! И вие ще дойдете при мен? Довечера? – Той не ми отговаря. – Мистър Хотри?
– Не тази вечер – отвръща, докато пише. – Тази вечер не мога.
– Тогава утре.
Той размахва листа, за да изсъхне, а после го сгъва.
– Утре – казва. – Ако съм в състояние.
– Трябва да дойдете!
– Да, да.
– А работата... работата при вас? Ще си помислите ли? Кажете, че ще го направите.
– Тихо. Да, ще помисля. Да.
– Слава богу!
Закривам си очите с ръка.
– Стой тук, моля те – казва той. – Не излизай от стаята.
После чувам стъпките му – тръгва към съседната стая, и когато поглеждам, виждам, че говори тихо с единия от печатарите; мъжът си облича палтото и излиза. Мистър Хотри се връща. Сочи с глава към краката ми.