– А сега се обуй – подканя ме и се извръща от мен. – Трябва да бъдем готови.
– Много сте мил, мистър Хотри – казвам, докато се навеждам и нахлузвам скъсаните пантофи. – Бог ми е свидетел, че никой не е бил толкова мил с мен, откакто... – Гласът ми секва.
– Хайде, хайде – изрича разсеяно той. – Не мисли за това сега...
После седя мълчаливо. Той чака, изважда си часовника, излиза от време на време на стълбите, застава там и се ослушва. Най-накрая слиза долу и бързо се връща.
– Те са тук – казва. – Готова ли си? Ела насам, внимателно.
Сваля ме долу. Превежда ме през няколко стаи, пълни с високи купчини от кошове и сандъци, нещо като килер, до една врата. Зад вратата има тесен двор, от който тръгват няколко стъпала към малка уличка. Там чака карета, а до нея е застанала жена. Тя ни вижда и кимва.
– Знаете какво да направите, нали? – пита я мистър Хотри. Тя отново кимва. Той ѝ дава пари, завити в листа, върху който е написал напътствията си. – Ето я дамата, виж. Името ѝ е мисис Ривърс. Бъди мила с нея. Имаш ли някакъв шал?
Тя носи вълнена карирана наметка, с която ме загръща, за да ми покрие главата. Вълната пари върху бузите ми. Денят все още е горещ, макар че вече почти се е смрачило. Слънцето е изчезнало от небето. Минали са близо три часа, откакто напуснах Лант стрийт.
На вратата на каретата се обръщам. Хващам ръката на мистър Хотри.
– Ще дойдете – питам – утре, нали?
– Естествено.
– И няма да разправяте за това на никого? Нали не сте забравили за опасността, за която ви споменах?
Той кимва и отвръща тихо:
– Върви. Тази жена ще се погрижи за теб по-добре от мен.
– Благодаря ви, мистър Хотри!
Той ми помага да се кача в каретата – колебае се, преди да вдигне пръстите ми до устата си. После се качва и жената. Той затваря вратата зад гърба ѝ и се отдръпва от пътя на въртящото се колело. Навеждам се към стъклото и го виждам как си изважда носната кърпа и си избърсва лицето и врата; завиваме и излизаме от уличката, а той изчезва от погледа ми. Отдалечаваме се от Холиуел стрийт в северна посока, доколкото мога да се ориентирам... почти съм сигурна, че не пресичаме реката.
Спираме обаче непрекъснато. Движението е натоварено. Отначало лицето ми е обърнато към прозореца – наблюдавам хората по улиците, магазините. После се сещам, че може да видя Ричард, облягам се на седалката и оттам продължавам да изучавам улиците.
Минава известно време, преди да погледна отново към жената. Ръцете ѝ са отпуснати на скута: без ръкавици са и са груби. Тя улавя погледа ми.
– Добре ли си, душичке? – пита, без да се усмихва. Гласът ѝ е груб като пръстите ѝ.
Дали не започвам да се дразня? Не съм сигурна. Мисля си, че в крайна сметка мистър Хотри не е имал време да потърси подходяща жена. И какво значение има, ако не е мила, след като е честна? Поглеждам я по-внимателно. Полата ѝ е ръждиво-черна. Обувките ѝ приличат на печено месо. Седи кротко и мълчи, докато каретата се клати и подскача.
– Далече ли отиваме? – питам най-накрая.
– Не много далече, душичке.
Гласът ѝ все още е груб, а лицето ѝ е безизразно. Казвам тревожно:
– Защо ме наричаш така? Не ми е приятно.
Тя свива рамене. Мисля си, че жестът е много самонадеян и в същото време много небрежен, и започвам да се чувствам неловко. Отново долепям лице до прозореца и се опитвам да си поема дъх. Но въздухът не ми стига. Питам се къде ли остана Холиуел стрийт.
– Тази работа не ми харесва – заявявам, обръщайки се отново към жената. – Не може ли да повървим пеша?
– Да повървиш пеша, по пантофи? – Тя изсумтява. Поглежда през прозореца. – Ето го Камдън таун. Има още доста път, докато стигнем. Облегни се назад и мирувай.
– Защо ми говориш по този начин? – питам отново. – Не съм дете.
Тя отново свива рамене. Придвижваме се напред, вече по-равномерно. В продължение може би на половин час пътуваме по една улица, която се издига нагоре. Вече е по-тъмно. Усещам, че съм по-напрегната. Оставили сме зад гърба си светлините и магазините и сме продължили по някаква улица с неугледни сгради. Завиваме и сградите стават още по-неугледни. Спираме пред огромна сива къща. В подножието на стълбището има лампа. Момиче в парцалива престилка се пресяга със свещ към нея, за да я запали. Стъклото на лампата е счупено. Улицата е съвсем тиха.
– Какво е това? – питам жената, след като каретата е спряла и ми става ясно, че няма да продължи напред.
– Твойта къща – отвръща тя.
– Хотелът ли?