– Хотел? – усмихва се. – Може да го наречем и хотел. – Посяга към резето на вратата. Слагам ръка на китката ѝ.
– Чакайте – казвам, най-после обзета от страх. – Какво имаш предвид? Къде ти е поръчал да ме заведеш мистър Хотри?
– Тук, къде другаде!
– А какво е това тук?
– Къща, не виждаш ли? Какво значение има какво е? Тъй или иначе ще си получиш вечерята. И престани да ме стискаш!
– Няма да престана, докато не ми кажеш къде съм.
Тя се опитва да си издърпа ръката, но аз не ѝ позволявам. Най-накрая започва да си смуче зъбите.
– Къща за дами – отвръща – като теб.
– Като мен ли?
– Като теб. Бедни дами, вдовици... няма да се учудя, ако има и грешници. Хайде!
Отблъснала съм китката ѝ.
– Не ти вярвам – отвръщам. – Аз трябва да отида в хотел. Мистър Хотри ти плати, за да...
– Плати ми, за да те доведа тук и да те оставя. Най-вече, за да те оставя. Ако не ти харесва... – бърка си в джоба. – Ето, написал го е със собствената си ръка.
Извадила е лист хартия. Това е листът, в който мистър Хотри загъна монетата. Върху него е написано името на къщата.
Нарича я дом за бедстващи дами.
Взирам се за миг в думите и не мога да повярвам: сякаш от взирането ще се промени смисълът или формата им. После поглеждам към жената. – Станала е грешка – казвам. – Той имаше предвид друго. Объркал се е, а може би ти си се объркала. Трябва да ме върнеш обратно...
– Трябваше да те доведа и най-вече да те оставя – повтаря упорито тя. – "Бедна дама, слабоумна, трябва да бъде заведена в приют." Това тук е приют, нали?
Сочи отново с глава към къщата. Мълча. Спомням си погледа на мистър Хотри, думите му, странния му тон. Мисля си: "Трябва да се върна! Трябва да се върна на Холиуел стрийт!". И докато си го мисля, сърцето ми се смразява, защото знам какво ще намеря там: магазина, мъжете, младежа; мистър Хотри ще се е прибрал в дома си, в дома си, който може да е някъде в града, на всяко едно място... А после – улицата, потъналата в мрак улица. Как ще се справя? Как ще преживея нощта в Лондон, сама?
Разтрепервам се.
– Какво трябва да направя? – питам.
– Ами какво друго, освен да влезеш? – отвръща жената и отново сочи с глава към къщата.
Момичето със свещта е изчезнало и лампата свети слабо. Прозорците са с капаци, а стъклата са черни, сякаш стаите се изпълнени с тъмнина. Вратата е висока и е от две части като огромната входна врата в Брайър. Виждам я и ме обзема паника.
– Не мога! – казвам. – Не мога!
Жената отново си смуче зъбите.
– По добре е, отколкото на улицата, нали? Или едното, или другото. Платено ми е да те доведа тук, нищо повече. Излез и ме остави да се прибера у дома.
– Не мога! – повтарям. Хващам я за ръкава. – Трябва да ме заведеш някъде другаде.
– Трябва ли? – Тя се засмива, но не се отскубва от мен. Изражението на лицето ѝ се променя. – Добре – отвръща, – ще те заведа, ако ми платиш.
– Да ти платя ли? Нямам с какво да ти платя!
Тя отново се засмива.
– Нямаш пари, а? – пита. – А си облечена с такава рокля?
Поглежда към полата ми.
– О, боже! – отвръщам и я дърпам отчаяно. – Бих ти я дала, ако можех!
– Наистина ли?
– Вземи наметката!
– Наметката е моя! – Тя изсумтява. Продължава да гледа към полата ми. После накланя глава. – С какво си облечена отдолу? – пита по-тихо.
Разтрепервам се. После бавно и плахо вдигам ръба на полата си и ѝ показвам фустите – нося две фусти: едната е бяла, а другата е пурпурна. Тя ги вижда и кимва.
– Ще свършат работа. Копринени са, нали? Ще свършат работа.
– Какво, и двете ли? – питам. – И двете ли ще вземеш?
– Кочияшът си иска парите, нали? – отвръща тя. – Трябва да ми платиш веднъж за мен и веднъж за него.
Колебая се, но какво мога да направя? Повдигам по-високо полата, намирам връзките върху талията и ги разхлабвам, а после, смъквам фустите, като се опитвам, доколкото е възможно, да се прикрия. Тя не извръща поглед. Взема ги от мен и ги пъха бързо под палтото си.
– И господинът няма да разбере, а? – казва, хилейки се, сякаш вече сме близки съзаклятнички. Потрива ръце. – Накъде тръгваме? А? Какво да кажа на кочияша?
Отворила е прозореца, за да му извика. Стоя с притиснати до тялото ръце и усещам боцкането на роклята по голите си бедра. Мисля, че щях да се изчервя, че щях да се разплача, ако имах сили.
– Накъде? – пита отново тя. Зад главата ѝ улицата е изпълнена със сенки. Луната се е показала – тънък мръснокафяв сърп.
Навеждам глава. След като надеждите ми са разбити окончателно по този ужасен начин, има само едно място, където мога да отида. Казвам ѝ, а тя предава думите ми, викайки на кочияша, и каретата потегля. Настанява се по-удобно на седалката, оправя си палтото. Поглежда към мен.