– Добре ли си, душичке? – пита. Не отговарям, а тя се смее. Обръща се на другата страна. – Вече няма нищо против, а? – казва, сякаш на себе си. – Вече няма нищо против.
Лант стрийт е тъмна, когато стигаме до нея. Ориентирам се пред коя къща трябва да спрем по къщата срещу нея – онази с капаците с цвят на мехлем, в която толкова упорито съм се взирала от прозореца на мисис Съксби. Джон идва да отвори, след като съм почукала. Лицето му е бяло. Вижда ме и се ококорва.
– Мамка му стара! – извиква.
Минавам покрай него. Вратата ме отвежда в помещение, което според мен е работилницата на мистър Ибс, а оттам тръгва коридор, по който стигам направо до кухнята. Всички са там, с изключение на Ричард. Той е излязъл да ме търси. Дейнти плаче: бузата ѝ е още по-синя, а устната ѝ е сцепена и кърви. Мистър Ибс крачи по риза, а дъските под краката му подскачат и скърцат. Мисис Съксби стои права, очите ѝ гледат в празното пространство, лицето ѝ е бяло като пудра, като лицето на Джон. Стои неподвижно. Когато обаче ме вижда, че влизам, се свива и потрепва – слага ръка върху сърцето си, сякаш някой я е ударил..
– О, моето момиче – промълвява.
Не знам какво правят след това. Мисля, че Дейнти изпищява. Минавам покрай тях, без да ги погледна. Качвам се в стаята на мисис Съксби – в моята стая, в нашата стая: предполагам, че вече трябва да я наричам така, и сядам на леглото с лице към прозореца. Седя с отпуснати на скута ръце и наведена глава. Пръстите ми са мръсни. Краката ми отново са започнали да кървят.
Мисис Съксби ми дава една минута, преди да дойде. Влиза безшумно. Затваря вратата и я заключва след себе си – превърта внимателно ключа, като че ли си мисли, че спя, и се страхува да не ме събуди. После застава до мен. Не се опитва да ме докосне. Аз обаче знам, че трепери.
– Скъпо момиче – казва. – Мислехме, че сме те загубили. Мислехме, че са те удавили, че са те убили...
Гласът ѝ излиза с мъка, но не пресеква. Тя чака и след като аз не правя нищо, добавя:
– Стани, миличка.
Ставам. Тя ми съблича роклята и корсетите. Не ме пита къде са фустите ми. Не възкликва при вида на пантофите и на краката ми, макар че се разтреперва, когато ми сваля чорапите. Слага ме гола на леглото и дърпа одеялото до брадата ми, а после сяда до мен. Гали косата ми, измъква фуркетите, оправя с ръце заплетените кичури. Главата ми е отпусната и подскача, докато тя я дърпа. – Готово – казва.
Къщата е притихнала. Мисля, че мистър Ибс и Джон разговарят, но разговарят шепнешком. Пръстите ѝ вече се движат по-бавно. – Готово – повтаря тя и аз се разтрепервам, защото гласът ѝ е гласът на Сю.
Гласът ѝ е гласът на Сю, но лицето ѝ... Стаята обаче е тъмна; тя не е донесла свещ. Седи с гръб към прозореца. Аз обаче усещам погледа и дъха ѝ. Затварям очи.
– Мислехме си, че сме те загубили – повтаря тя. – Но ти се върна. Скъпо момиче, знаех, че ще се върнеш!
– Няма къде другаде да отида – отговарям бавно и отчаяно. – Няма къде другаде да отида, нямам никого. Мислех си, че го знам, но се оказа, че досега не съм го знаела. Нямам нищо. Нямам дом...
– Твоят дом е тук! – казва тя.
– Нямам приятели...
– Твойте приятели са тук!
– Никой не ме обича...
Тя затаява дъх, а после изрича, шепнейки:
– Скъпо момиче, не знаеш ли? Не ти ли казах стотици пъти?
Разплаквам се – от разочарование, от изтощение.
– Защо трябва да ми го казваш? – извиквам през сълзи.
– Защо? Не ти ли стига, че ме държиш тук? Защо трябва и да ме обичаш? Защо трябва да ме задушаваш и да ме измъчваш, домогвайки се до сърцето ми?
Изправила съм се; викът обаче е отнел и последните ми сили и скоро отново се отпускам на леглото. Тя мълчи. Наблюдава ме. Изчаква да се успокоя. После обръща глава и я накланя. По извивката на бузата ѝ съдя, че се усмихва.
– Колко е тиха къщата – възкликва, – след като бебетата ми вече ги няма! Нали? – Обръща ми гръб. Чувам я, че преглъща. – Не ти ли казах, скъпо момиче – продължава тихо,
– Че преди години родих бебе, което почина? Приблизително по времето, когато оная дама, майката на Сю, дойде тук?
– Кимва. – Казах ти. И тук, в къщата, ще ти го кажат, ако ги попиташ. Бебетата умират понякога. Кой би си помислил, че е странно...
Долавям нещо в гласа ѝ. Започвам да се треса. Тя усеща и отново посяга да погали заплетената ми коса. – Хайде стига. Тихо. Вече си в безопасност... – после спира да ме гали. Хванала е кичур от косата ми. Отново се усмихва. – Туй с косата ти – продължава с променен тон – е странна работа. Предполагах; че очите ти са кафяви, че си бяла и че талията и ръцете ти са тънки. Само косата ти се оказа доста по-руса, отколкото си я представях...