Каза всичко това, сви дрехите ми на вързоп и ги хвърли зад рамото си, а после излезе от стаята. Мъжете излязоха заедно с нея. Видяха я, че ме удари, но не направиха нищо. Видяха я как ми взе чорапите и корсажите. Чух ги, че си свалят книжните ръкавели. Единият от тях отново започна да си подсвирква. Сестра Спилър затвори вратата и я заключи и подсвиркването стана много по-слабо.
Когато то стана толкова слабо, че вече не можех да го чуя, се изправих на крака. После отново паднах. Бяха дърпали толкова силно краката ми, че те се клатеха като гумени, а главата ми бучеше от удара. Ръцете ми трепереха. Откровено казано, съвсем се бях паникьосала. Отидох на колене до вратата, за да погледна през ключалката. Бравата нямаше дръжка. Самата врата беше покрита с мръсен брезент, подплатен със слама; стените също бяха покрити с подплатен брезент. Подът беше застлан с мушама. Имаше само едно одеяло, което беше прокъсано и на петна. Имаше малко тенекиено гърне, в което трябваше да пишкам. Имаше прозорец, високо горе, с решетки. Зад решетките се виеше бръшлян. Светлината, която проникваше през него, беше оцветена в тъмнозелено подобно на вода в блато.
Стоях и гледах замаяно – не можех да повярвам, че студените крака върху застлания с мушама под, подутото лице, ръцете, върху които падаше зелената светлина, са моите. После се обърнах към вратата и опипах ключалката, брезента, ръба, мъчейки се да я отворя. Тя обаче беше затворена здраво като мида, и, което беше още по-лошо, докато стоях и я дърпах, започнах да различавам малки вдлъбнатини и дупки върху мръсния брезент – малки полумесеци, там, където тъканта беше протрита, и изведнъж осъзнах, че това сигурно са следи, останали от ноктите на всички други луди, истински луди имам предвид, които са били в тази стая преди мен. Мисълта, че стоя и правя същото, беше ужасяваща. Отдръпнах се от вратата, замаяността ми изчезна и обезумях от страх. Отскочих назад и започнах да удрям с ръце по подплатения брезент. След всеки удар се вдигаше облак от прах.
– Помощ! Помощ! – крещях. Гласът ми звучеше странно. – Ох, помощ! Затворили са ме тук, защото мислят, че съм луда! Извикайте Ричард Ривърс! – Закашлях се. – Помощ! Докторе! Помощ! Чувате ли ме? – Отново се закашлях. – Помощ! Чувате ли ме?
И така нататък. Стоях права, виках, кашлях и удрях по вратата – спирах само от време на време, за да доближа ухо до нея и да се опитам да разбера дали наблизо няма някой, който да ме чуе; не мога да кажа колко дълго продължи това, но никой не дойде. Мисля, че тапицерията беше прекалено дебела или хората, които ме чуваха, бяха свикнали с крясъците на лудите и се бяха научили да не им обръщат внимание. После пробвах стените. Те също бяха дебели. А когато се отказах да блъскам и да крещя, направих от одеялото и от малкото гърне купчина под прозореца и се покатерих върху нея, мъчейки се да достигна стъклото; гърнето обаче се сплеска, одеялото се изхлузи и аз паднах.
Най-накрая седнах на покрития с мушама под и се разплаках. Плачех, а сълзите ми ме щипеха. Допрях върховете на пръстите си до бузите си и опипах подутото си лице. Опипах си косата. Жената я беше дърпала, за да извади фуркетите, и тя се беше разпиляла по раменете ми; когато хванах един кичур, за да го среша, част от него остана в ръцете ми. Това ме накара да се разплача още повече. Не казвам, че бях голяма красавица, но се сетих за едно познато момиче, чиято коса беше оскубана от някакво колело в една работилница и повече не беше поникнала. Ами ако оплешивеех? Опипвах си главата, събирах космите, които капеха, и се чудех дали да не ги запазя за перука, но всъщност те не бяха кой знае колко много. Накрая ги събрах на топче и ги изхвърлих в един ъгъл.
Докато го правех, видях нещо белезникаво на пода. Приличаше на сгърчена ръка. Първоначално се стреснах, а после видях какво е. Беше паднало от пазвата ми, когато сестрата ми свали роклята, и някоя от нас двете го беше ритнала настрани, така че не се виждаше. Върху него имаше отпечатък от обувка, а едно от копчетата беше счупено.
Беше ръкавицата на Мод, която онази сутрин бях отделила от вещите ѝ с намерение да я задържа за спомен.
Вдигнах я от пода и започнах да я въртя в ръце. Ако преди минута смятах, че съм уплашена, това беше нищо в сравнение със състоянието, в което бях сега, докато гледах ръкавицата и си мислех за Мод и за ужасния номер, който двамата с Господина ми бяха погодили. Скрих от оскърбление лицето си с ръце. Стигнах от едната стена до другата, а после – до следващата: опитвах се да застана на едно място, но сякаш под краката ми имаше игли. Подскочих, извиках и започнах да се потя. Спомних си как, докато бях в Брайър, смятах, че съм измамница, а всъщност съм била голяма глупачка. Замислих се за дните, които бях прекарала с онези двама мошеници, за погледите, които сигурно си бяха разменяли, за усмивките. "Защо не я оставите на мира? , бях казала на Господина, изпитвайки съжаление към Мод. А после на нея: Не му обръщайте внимание, мис. Той ви обича, мис. Омъжете се за него. Той ви обича. Ще го направи така..." Ох! Ох! Дори и сега усещах парливата болка. Може би тогава наистина съм била луда. Крачех, а босите ми крака шляпаха по мушамата; лапнах ръкавицата и я захапах. От него, предполагам, не бих очаквала друго. Мислех си обаче най-вече за нея – за онази кучка, за онази змия, за онази... Ох! Само като си помисля, че я погледнах и я взех за глупачка. Само като си помисля, че ѝ се присмивах. Само като си помисля, че я обичах! Само като си помисля, че смятах, че тя ме обича! Само като си помисля, че я целунах заради Господина. Само като си помисля, че я докосвах! Само като си помисля, само като си помисля...