Само като си помисля, че в нощта след венчавката лежах, затиснала глава с възглавницата, за да не чувам звука от сълзите ѝ. Само като си помисля, че ако се бях ослушала, може би щях да чуя, щях ли? , щях ли? , звука от въздишките ѝ.
Не можех да го понеса. За миг забравих, че, измамвайки ме, тя всъщност ми беше изиграла същия номер, който аз се готвех да ѝ изиграя. Крачех, стенех, ругаех и я проклинах; стисках, хапех и усуквах онази ръкавица, докато най-накрая светлината, която падаше от прозореца, изчезна и в стаята стана тъмно. Никой не дойде да ме види. Никой не ми донесе нито храна, нито рокля, нито чорапи. Отначало ми се струваше, че ми е топло, понеже се движех. Когато се изморих толкова много, че трябваше да легна на одеялото, за да не падна, ми стана студено и повече не можах да се стопля.
Не заспах. От останалата част на къщата често долитаха странни звуци – крясъци, шум от тичащи крака, а веднъж се чу свирката на лекаря. По някое време през нощта заваля и водата започна да капе по прозореца. В градината излая куче: чух го и започнах да си мисля не за Мод, а за Чарли Уаг, за мистър Ибс и за мисис Съксби... за мисис Съксби, която е в леглото си, а мястото до нея е празно и тя ме чака. Колко дълго щеше да чака?
Кога щеше Господина да иде при нея? Какво щеше да ѝ каже? Може би щеше да ѝ каже, че съм мъртва. Но пък ако ѝ кажеше така, тя щеше да попита къде е тялото ми, за да го погребе. Мислех си за погребението си и се чудех кой би плакал най-много. Може би щеше да ѝ каже, че съм се удавила или че съм се загубила в тресавищата. Тя щеше да попита дали са писали за случката във вестниците. Дали е възможно да се фалшифицират вестниците? Можеше да ѝ каже, че съм си взела дела от парите и съм офейкала.
Знаех, че ще ѝ каже така. Мисис Съксби обаче нямаше да му повярва. Щеше да погледне през него като през стъкло. Щеше да ме намери. Нима ме беше гледала седемнайсет години, за да ме загуби по този начин! Щеше да търси във всяка една къща в Англия, докато ме намери!
Така си мислех, когато вече се бях поуспокоила. Мислех си, че просто трябва да поговоря с лекарите, а те щяха да осъзнаят грешката си и да ме пуснат; мисис Съксби със сигурност щеше да дойде и по този начин щях да изляза от лудницата.
А след като излезех на свобода, щях да отида при Мод Лили, където и да се намираше тя, и като истинска дъщеря на майка си щях да я убия.
Виждате, че почти нямах представа за ужасното положение, в което всъщност бях изпаднала.
На следващата сутрин жената, която ме беше подмятала насам-натам, се върна, за да ме вземе. Дойде не с двамата мъже, мистър Бейтс и мистър Хеджис, а с една жена, там ги наричат "сестри", но те бяха толкова сестри, колкото бях и аз
– Просто получаваха тази работа, защото бяха яки и имаха огромни ръце, подобни на преси за изстискване на пране. Двете влязоха в стаята, застанаха пред мен и започнаха да ме оглеждат. Сестра Спилър каза:
– Ето я.
Другата, която беше тъмнокоса, отвърна:
– Прекалено е млада, за да е луда.
– Чуйте ме – започнах, много предпазливо. Бях си съставила план. Бях ги чула да се приближават и бях станала на крака, бях си оправила фустата и си бях пригладила косата.
– Чуйте ме. Вие мислите, че съм луда. Не съм луда. Изобщо не съм жената, за която ме вземат лекарите. Онази жена и съпругът ѝ, Ричард Ривърс, са мошеници; те измамиха както вас, така и мен, а и всички останали; много е важно лекарите да го узнаят и да ме пуснат, а мошениците да бъдат заловени. Аз...