– Мисис Ривърс? – подкани ме той.
– Не знам – отвърнах най-накрая.
– Аха.
Тя кимна на доктор Грейвс и двамата тръгнаха към вратата.
– Чакайте! Чакайте! – извиках.
Сестра Спилър излезе напред.
– Достатъчно – заяви. – Губиш времето на лекарите.
Не я погледнах. Наблюдавах как доктор Кристи ми обръща гръб; видях зад него бледата старица, която си пипаше устните, жената с тъжното лице, чиято коса покриваше изцяло очите ѝ, и Бети, слабоумното момиче, чиито устни блестяха от захарта, и отново побеснях. Помислих си: "Не ми пука дали ще ме хвърлят в затвора! По-добре в затвора с крадлите и убийците, отколкото в лудницата!" – Извиках:
– Доктор Кристи, сър! Доктор Грейвс! Чуйте ме!
– Достатъчно – повтори сестра Спилър. – Не знаеш ли колко са заети лекарите? Не смяташ ли, че трябва да свършат някои по-полезни неща, вместо Аа слушат глупостите ти? Върни се обратно!
Бях направила няколко крачки след доктор Кристи и посягах към палтото му.
– Моля ви, сър – казах. – Чуйте ме ! Не бях съвсем искрена с вас. Името ми всъщност не е Сюзан Смит.
Той се опита да се освободи от мен. Обърна се леко и ме погледна.
– Мисис Ривърс – започна.
– Сюзан Триндър, сър. Сю Триндър от... – бях готова да кажа от Лант стрийт, но изведнъж осъзнах, че не трябва да го правя от страх да не насоча полицаите към работилницата на мистър Ибс. Затворих очи и завъртях глава. Мозъкът ми пареше. Доктор Кристи се отскубна от ръката ми.
– Не трябва да пипате палтото МИ – каза, а гласът му беше станал по-строг.
Отново стиснах палтото му.
– Само ме изслушайте, моля ви! Само ми позволете да ви разкажа за ужасния заговор, в който Ричард Ривърс ме въвлече. Този дявол! Той ви се подиграва, сър! Подиграва се на всички нас! Открадна едно богатство. Притежава петнайсет хиляди лири!
Не пусках палтото му. Гласът ми стана писклив, приличаше на кучешко скимтене. Сестра Спилър преметна ръка около врата ми, а доктор Кристи ме хвана за дланите и разхлаби пръстите ми. Доктор Грейвс му се притече на помощ. Изпищях, щом усетих допира на ръцете им. Навярно наистина съм изглеждала като луда; държах се обаче по този начин само защото изпитвах ужас, защото бях казала самата истина, а те смятаха, че си въобразявам. Изпищях, а доктор Кристи извади свирката, точно както преди. Чу се звън на камбана. Мистър Бейтс и мистър Хеджис дотърчаха с книжните си ръкавели. Бети измуча.
Отново ме заведоха в тапицираната стая. Позволиха ми обаче да остана с роклята и ботите и ми дадоха чаша чай.
– Когато изляза оттук, ще ви накарам да съжалявате! – изкрещях, докато затваряха вратата под носа ми. – Имам майка в Лондон. Тя ме търси във всяка една къща в околността!
Сестра Спилър кимна.
– Така ли? Това е твоята къща и къщата на всички наши дами – заяви и се засмя.
Мисля, че в чая, който беше с горчив вкус, имаше лекарство. Спах един ден, а може би два, а когато най-накрая се събудих, бях замаяна. Оставих се, залитайки, да ме върнат обратно в стаята с леглата.
Доктор Кристи мина на визитация и ме хвана за китката.
– Днес сте по-спокойна, мисис Ривърс – каза.
Устата ми беше пресъхнала от сиропа и от съня; с мъка отлепих език от венците си и отговорих:
– Аз не съм мисис Ривърс!
Преди да успея да изрека думите, той излезе.
С отминаването на деня обаче главата ми се проясни. Лежах в леглото и се опитвах да мисля. Сутрин не ни позволяваха да излизаме от стаите, трябваше да седим и да мълчим или да четем, ако искаме, а сестра Бейкън ни наблюдаваше. Жените обаче сигурно вече бяха прочели книгите, които бяха в къщата, понеже просто лежаха като мен в леглата си, без да правят нищо, а сестра Бейкън седеше с крака, вдигнати върху една табуретка, и прелистваше страниците на някакво малко списание, като от време на време облизваше някой от дебелите си зачервени пръсти, за да обърне страницата, и от време на време се хилеше.
А после, в дванайсет часа, тя прибра списанието, прозина се силно и ни поведе към долния етаж, за да обядваме. Една сестра дойде да ѝ помогне.
– Хайде, хайде – подканиха ни двете. – Не се мотайте.
Движехме се в колона. Бледата старица, мис Уилсън, се притискаше към гърба ми.
– Не се плаши – прошепна – от... Не си обръщай главата! Тихо! Тихо! – Усещах дъха ѝ върху врата си. – Не се плаши от супата.