Забързах се, за да бъда по-близо до сестра Бейкън.
Тя ни заведе в столовата. Там биеше камбана и докато вървяхме, към нашата колона се присъединиха други сестри с жените от стаите, за които отговаряха. Бих казала, че в къщата държаха около шейсет жени и след престоя ми в тапицираната стая те ми заприличаха на огромна, страховита тълпа. Бяха облечени като мен, имам предвид зле, с най-различни дрехи, и от това, както и от факта, че някои бяха с остригани до кожа глави, а други с опадали или извадени зъби, с рани и синини, с брезентови белезници или с маншони, те изглеждаха по-странни, отколкото бяха всъщност. Нямам предвид, че не бяха луди, напротив – всяка беше луда по своему; в този момент ми изглеждаха луди като конски мухи. Съществуват обаче много видове лудост, в крайна сметка, както и много видове измама. Някои бяха абсолютно откачени. Две-три като Бети например бяха просто слабоумни. Една обичаше да крещи неприлични думи. Друга изпадаше в ярост. Останалите бяха отчаяни: вървяха, забили очи в пода, седяха и въртяха ръце на скута си, мънкаха и въздишаха.
Седнах сред тях и изядох обяда, който ми беше сервиран. Той се състоеше от супа, както ми беше казала мисис Уилсън; виждах я, че ме гледа, кимайки с глава, докато сърбах, но избягвах очите ѝ. Избягвах очите на всяка една от жените. Преди бях упоена и се чувствах замаяна, а сега отново изпитвах страх, сякаш ме тресеше от страх – потях се, треперех и бях бясна. Погледнах към вратите и прозорците... мисля, че ако бях видяла прозорец с най-обикновено стъкло, щях да избягам през него. Всички прозорци обаче бяха с решетки. Не знам какво бихме правили по време на пожар. Вратите бяха с прости ключалки, които, предполагам, щях да успея да разбия, ако имах подходящи инструменти. Нямах обаче никакъв инструмент, даже и фуркет, нито пък нещо, с което да си направя инструмент. Лъжиците, с които ядяхме супата, бяха тенекиени и толкова меки, че сякаш бяха гумени. Човек не можеше да си бръкне в носа с тях.
Обедът продължи половин час. Сестрите и няколко яки мъже, между които мистър Бейтс и мистър Хеджис, ни пазеха. Стояха, наредени покрай стената, и от време на време обикаляха около масите. Когато един от мъжете се приближи, аз се обърнах рязко, вдигнах ръка и го попитах:
– Моля ви, сър, бихте ли ми казали къде са лекарите? Сър? Може ли да се срещна с доктор Кристи, сър?
– Доктор Кристи е зает – отвърна той. – Пази тишина. – И се отдалечи.
Една от жените каза:
– Няма как да се видиш с лекарите сега. Те идват само сутрин. Не знаеш ли?
– Тя е нова – каза друга.
– Откъде си? – попита първата.
– От Лондон – отвърнах, като продължавах да гледам след мъжа. – Макар и тук да смятат, че съм от друго място.
– От Лондон! – извика тя.
Някои от останалите жени също извикаха:
– От Лондон!
– Ах! Лондон! Колко ми липсва!
– А сезонът едва сега започва. Сигурно ти е много тежко. И си толкова млада! Превъртяла ли си?
– Дали съм превъртяла? – попитах.
– Какви са близките ти?
– Какво? – Якият мъж се беше обърнал и идваше към нас. Вдигнах отново ръка и я размахах. – Бихте ли ми казали – обърнах се към него – къде мога да намеря доктор Кристи? Сър? Моля ви, сър.
– Пази тишина – повтори той и ме отмина.
Жената до мен ме хвана за ръката.
– Сигурно познаваш – каза – площадите на Кензингтън.
– Какво? – отвърнах. – Не, не ги познавам.
– Вярвам, че дърветата вече са се разлистили.
– Не знам. Не знам. Никога не съм ги виждала.
– Какви са близките ти?
Якият мъж стигна до прозореца, обърна се и скръсти ръце. Отново бях вдигнала ръка, но после я оставих да падне.
– Близките ми са крадци – отвърнах отчаяно.
– О! – Лицата на жените се изкривиха. – Странно момиче ...
Жената до мен обаче ми даде знак да се приближа.
– Взели са ти имуществото, нали? – прошепна. – И на мен ми го взеха. Но погледни. – Показа ми един пръстен, който носеше закачен на връв на врата си. Беше позлатен и някои от камъните липсваха. – Той е моето състояние – заяви. – Той е моята застраховка. – Пъхна пръстена под яката си, пипна се по носа и кимна. – Моите сестри ми взеха останалото. Него обаче няма да ми го вземат! О, не!
После не говорих с никого. Когато обядът приключи, сестрите ни заведоха в една градина и ни накараха да се разхождаме близо час. Градината беше заобиколена от стени, в които имаше порта; портата беше заключена, но през решетките ѝ се виждаше останалата част от парка, в която беше разположена къщата. Там имаше много дървета, някои от които бяха близо до голямата стена на парка. Отбелязах си го мислено. Никога през живота си не се бях катерила по дърво, но едва ли щеше да е чак толкова трудно. Ако успеех да стигна до някой достатъчно висок клон, бих скочила, рискувайки да си счупя и двата крака, ако скокът означаваше свобода.