Ако мисис Съксби не дойдеше преди това.
В същото време обаче вярвах, че ще се изясня с доктор Кристи. Възнамерявах да му покажа, че съм нормална. Когато измина часът, който трябваше да прекараме в градината, камбаната удари и ни върнаха обратно в къщата, където ни накараха да седим, докато дойде време за чая, в една огромна сива стая, която миришеше на изтичащ газ – наричаха я гостна, а после ни заключиха отново в спалните ни. Вървях, продължавах да треперя и да се потя и мълчах. Направих всичко, което направиха останалите жени – мисис Трайс, бледата мис Уилсън и Бети. Измих си лицето и ръцете на умивалника, след като всички бяха свършили с водата, измих си зъбите, след като всички бяха използвали четката, сгънах прилежно омразната карирана рокля, навлякох нощницата и казах "амин" след като сестра Бейкън измънка една молитва. Но когато сестра Спилър дойде до вратата с канче чай и ми даде една чаша, аз я взех, но не изпих чая. Излях го върху пода, когато реших, че никой не ме гледа. От него излизаше пара в продължение на секунда, а после той се просмука между дъските. Стъпих върху мястото, където го бях изляла. Вдигнах поглед и видях, че Бети ме наблюдава.
– Изцапа – заяви високо тя. Гласът ѝ беше като мъжки. – Лошо момиче.
– Лошо момиче ли? – попита сестра Бейкън, обръщайки се. – Много добре знам кое е лошото момиче. По леглата! Бързо! Бързо всички! Дявол да го вземе, какъв живот!
Тя боботеше като мотор. Всички сестри там боботеха. Ние обаче трябваше да бъдем тихи. Трябваше да лежим неподвижно. В противен случай те идваха и ни щипеха или ни удряха плесници.
– Ти, Мод – каза сестра Бейкън през онази първа нощ, когато се въртях и треперех. – Спри да мърдаш!
Тя четеше, седнала в леглото, а светлината от лампата ѝ ми влизаше в очите. Даже и след безкрайните часове, когато най-сетне прибра списанието, а после си свали престилката и роклята и си легна, остави лампата да свети, за да може да види, ако някоя от нас се размърда през нощта; след това веднага заспа и захърка. Хъркането ѝ приличаше на стържене на пила върху желязо и на мен ужасно ми домъчня за дома.
Тя взе верижката с ключовете в леглото и заспа с нея на врата.
Лежах, стиснала в юмрука си бялата ръкавица на Мод, като от време на време лапах върха на някой от пръстите ѝ, представяйки си, че меката ръка на Мод е вътре, и дълго го хапех.
Най-после заспах и на следващата сутрин, когато лекарите отново дойдоха със сестра Спилър за визитацията, бях готова.
– Как сте, мисис Ривърс? – попита доктор Кристи, след като даде на Бети бучката захар и огледа за миг мисис Прайс и мис Уилсън.
– Главата ми е съвсем бистра – отвърнах.
Той си погледна часовника.
– Прекрасно!
– Доктор Кристи, умолявам ви...
Наведох глава, улових погледа му и му разказах отново цялата си история – че не съм Мод Ривърс, че са ме вкарали в тази къща с ужасна измама, че Ричард Ривърс ме е придумал да стана прислужница на Мод Лили в Брайър, за да му помогна да се ожени за нея и впоследствие да я изкара луда. Продължих да обяснявам как ме бяха прецакали и бяха взели цялото ѝ богатство за себе си.
– Те ме изиграха – казах. – Изиграха и вас! Те ви се подиграват! Не ми ли вярвате? Доведете някой човек от Брайър! Доведете викария на църквата, в която се ожениха! Донесете голямата църковна книга – ще видите имената им, вписани в нея, а до тях и моето име!
Той потърка очи.
– Името ви – отвърна. – Сюзан... как казвате сега, че е? Триндър?
– Сюзан... Не! – отвърнах. – Не и в онази книга. Там е Сюзан Смит.
– Отново с това Сюзан Смит!
– Само там е така. Накараха ме да го напиша. Показаха ми как! Не разбирате ли?
Бях на път да се разплача. Доктор Кристи започна да гледа мрачно.
– Позволих ви да кажете прекалено много – отсече. – Започвате да се вълнувате. Не можем да го допуснем. Трябва да сте спокойна, през цялото време. Тези ваши фантазии...
– Фантазии ли? Кълна се в Господ, че казвам самата истина!
– Фантазии, мисис Ривърс. Само ако можехте да се чуете! Ужасни заговори? Подиграващи се негодници? Откраднато богатство и момичета, които са изкарани луди? Неща от сензационните романи! Ние си имаме име за вашето заболяване. Наричаме го свръхчувствителност. Поощрявали са ви да се отдавате твърде много на литературата, което е превъзбудило въображението ви.
– Превъзбудило е въображението ми ли? – отвърнах. –