– Мислите си, че страдате – каза на мен или на всички нас.
– Ако някой имаше тези кокалчета, тези палци само за час, щеше да види какво е страдание, намазано със синап. Страдание, намазано с разбит белтък. Ох! Ох! Господи, умирам! Ела, Бети, постъпи като добро момиче с клетата стара сестра. Донеси ми мехлема, моля те.
Продължаваше да държи в ръка верижката с ключовете. Когато ги видях, заплаках още по-силно. Тя отдели един, тръскайки връзката, и Бети го занесе до сестринския шкаф, отключи вратата и извади буркан с мазнина. Мазнината беше бяла и твърда като лой. Бети седна, загреба една шепа от нея и започна да я втрива в подутите пръсти на сестра Бейкън. Сестра Бейкън отново потрепна, а после въздъхна и лицето ѝ се отпусна.
– Това ще ме довърши! – каза, а Бети се изкиска.
Заврях глава във възглавницата и затворих очи. Ако къщата беше адът, сестра Бейкън дяволът, а Бети застанал до нея зъл дух, едва ли щях да бъда по-нещастна. Плаках, докато се изтощих напълно.
И тогава усетих някакво движение до леглото си, а после чух глас, който беше много ...
– Хайде, скъпа. Не трябва да се оставяш на сълзите да те надвият.
Беше бледата старица, мис Уилсън. Протягаше ръка към мен.
Видях я и се свих.
– Аха – продължи тя. – Дърпаш се от мен. Не се учудвам. Аз не съм съвсем с акъла си. Тук ще свикнеш с това. Тихо! Нито дума. Сестра Бейкън ни наблюдава. Тихо!
Беше извадила носна кърпичка от ръкава си и ми даваше знак, че трябва да си избърша лицето. Кърпичката беше пожълтяла от употреба, но беше мека; нейната мекота и добротата в погледа на старицата, която, макар и луда, беше първият човек, който се държеше мило с мен, откакто бях дошла в къщата, ме накараха да се разплача отново. Сестра Бейкън погледна към нас.
– Непрекъснато ти хвърлям по едно око – заяви. – Не си мисли, че не го правя. – После се облегна на стола. Бети продължаваше да втрива мазнина в пръстите ѝ.
Прошепнах:
– Не си мислете, че у дома се разплаквам толкова лесно.
– Сигурна съм – отвърна мис Уилсън.
– Просто се страхувам, че няма да ме пуснат. Постъпиха много зле с мен. Казват, че съм луда.
– Не трябва да падаш духом. В тази къща не е чак толкова зле, колкото в някои други. Но пък и не е съвсем безвредно. Въздухът в стаята например, който трябва да дишаме като говеда в обор. Храната. Наричат ни дами, а в същото време ни дават най-обикновена каша! Щях да се изчервя, ако я бях видяла сервирана на момчето на градинаря.
Беше повишила глас. Сестра Бейкън отново погледна към нас и сви презрително устни.
– Ще ми се да те видя как се изчервяваш, призрак такъв!
– Изкрещя.
Мис Уилсън раздвижи устни. Изглеждаше смутена.
– Става дума за бледността ми – обясни. – Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че във водата тук има някакво вещество, нещо като креда? А сега тихо! Повече няма да говорим по този въпрос!
Махна с ръка и за миг ми се видя толкова луда, че сърцето ми се сви.
– Отдавна ли сте тук? – попитах, след като потрепващата ѝ ръка се отпусна.
– Мисля... чакай да видя... почти не усещаме как отминават сезоните... От много години, струва ми се.
– От двайсет и две – отвърна сестра Бейкън, която продължаваше да ни слуша. – Защото ти беше ветеран, нали? , когато дойдох тук като млада. През есента се навършиха четиринайсет години. Ох, натисни по-силно, Бети, точно там! Добро момиче.
Направи кисела физиономия, издиша и очите ѝ се затвориха. Помислих си ужасена: "Двайсет и две години!" Мисълта сигурно се е изписала върху лицето ми, понеже мис Уилсън каза:
– Не бива да смяташ, че и ти ще останеш толкова дълго. Мисис Прайс идва всяка година, но съпругът ѝ я отвежда у дома, след като преминат най-тежките ѝ пристъпи. Мисля, че за теб се е подписал съпругът ти, нали? Мен ме държи тук брат ми. Мъжете искат да имат съпруги, но спокойно могат да минат без сестри. – Ръката ѝ се повдигна. – Щях да говоря по-ясно, ако можех. Езикът ми... Разбираш.
– Мъжът – отвърнах аз, – който ме вкара тук, е абсолютен негодник и просто се прави, че ми е съпруг.
– Сигурно ти е тежко – каза мис Уилсън и поклати с въздишка глава. – Това е най-лошо от всичко.