Винаги когато я виждах да го прави, се разтрепервах от безнадеждна ярост. Изглеждаше прекалено жестоко точно аз, от всички хора на света! , да бъда лишена толкова дълго от нещата, които бяха мои, от един ключ, от един-единствен прост ключ! , който даже не беше красив, а най-обикновен, с четири прави нареза; ако имах подходяща отливка и пила, със сигурност знам, че за секунда щях да му направя копие. Мислех си го по сто пъти на ден. Мислех си го, докато миех лицето си и докато обядвах. Мислех си го, докато се разхождах в малката градина, докато седях в приемната и чувах как жените мънкат и плачат, докато лежах в леглото, а лампата на сестрата ми изгаряше очите. Ако мислите бяха чукове или кирки, щях десет хиляди пъти да съм излязла на свобода. Моите мисли обаче по-скоро бяха като отрови. Бяха толкова много, че ми прилошаваше от тях.
Прилошаването беше слабо, беше различно от силната паника, която ме обхващаше и ме караше да се потя през първите дни от престоя ми там. Беше нещо като прокрадваща се мъка, която пълзеше толкова бавно и до такава степен беше част от обстановката в къщата – като цвета на стените, като миризмата на обедите, като звука на плача и писъците, че не си давах сметка за нея, докато не стана прекалено късно. Продължавах да казвам на всеки, който говореше с мен, че съм напълно с ума си, че съм там по погрешка, че не съм Мод Ривърс и че трябва веднага да ми бъде позволено да си отида. Повтарях го обаче толкова често, че думите губеха смисъла си, подобно на монетите, които губят лицата си поради прекалено честата употреба. Най-накрая един ден, докато се разхождах с някаква жена в градината, отново го казах, а жената ме погледна жално.
– Преди и аз мислех така – отвърна мило тя. – Но, виж какво, опасявам се, че сигурно си луда, след като си тук. Има нещо странно във всички нас. Трябва само да се огледаш. Трябва само да погледнеш себе си.
Тя се усмихна, но както и преди, усмивката ѝ беше някак си жална, а после продължи напред. Аз обаче спрях. Не се бях замисляла, не си спомнях откога, за начина, по който изглеждам. Доктор Кристи не позволяваше да се използват огледала от страх да не се счупят и ми се струваше, че за последен път бях видяла лицето си в къщата на мисис Крийм, в нейната къща ли беше? , когато Мод ме накара да облека синята ѝ копринена рокля, синя ли беше или сива? , и вдигна пред мен малкото огледало. Покрих очите си с ръце. Роклята беше синя, бях сигурна в това. Та аз бях с нея, когато ме вкараха в лудницата! Взеха ми я, взеха ми и чантата на майката на Мод заедно с всичко, което беше вътре – четките и гребените, бельото, чехлите от червен прюнел, и никога повече не ги видях. В замяна ... погледнах се, погледнах към карираната рокля и гумените боти. Почти бях свикнала с тях. Сега отново ги видях такива, каквито бяха, и ми се прииска да ми се бяха сторили по-хубави, отколкото бяха в действителност. Сестрата, която трябваше да ни пази, седеше със затворени очи, дремейки на слънце, а леко вляво от нея беше прозорецът на приемната. Той беше тъмен и в него се отразяваше колоната от обикалящи в кръг жени, ясно като в огледало. Една от тях беше спряла и беше приближила ръка до лицето си. Примигнах. И тя примигна. Тази жена бях аз.
Приближих се бавно към нея и се огледах ужасена.
Изглеждах, както беше казала жената, като луда. Косата ми все още беше зашита върху главата ми, но беше пораснала или се беше извадила от шевовете и стърчеше на фъндъци. Лицето ми беше бяло, но тук-там върху него имаше петна, драскотини и избледняващи синини. Очите ми бяха подути – от липсата на сън, предполагам, със зачервени по ръбовете клепачи. Лицето ми беше по-остро от всякога, а вратът ми приличаше на пръчка. Карираната рокля висеше като торба за пране върху мен. Изпод яката ѝ се показваха мръсните бели върхове на пръстите на старата ръкавица на Мод, която още носех до сърцето си. Върху ярешката кожа личаха следите от зъбите ми.
Гледах в продължение може би на минута. Гледах и си мислех за времето, когато бях малко момиче и мисис Съксби ме миеше и сресваше и излъскваше косата ми. Мислех си как стопляше леглото си, преди да ме сложи в него, за да не настина. Мислех си как отделяше за мен най-крехките парчета месо, как заглаждаше зъбите ми, докато никнеха, и как прокарваше длани по ръцете и краката ми, за да се убеди, че растат прави. Спомних си колко зорко ме пазеше през всичките години от моя живот. Бях заминала за Брайър, за да се сдобия с богатство и да го разделя с нея. Сега богатството ми беше изчезнало. Мод Лили ми го беше откраднала и ми беше дала своето. Тя трябваше да бъде тук. Но направи така, че аз да заема нейното място, а тя беше на свобода и всяко огледало, в което се поглеждаше, да речем, в шивашкото ателие, когато ѝ пробваха роклите, или в театрите, или в салоните, докато танцуваше... всяко огледало я показваше такава, каквато аз не бях – красива, весела, горда и безгрижна... Навярно съм се разгневила. Мисля, че започнах да се гневя. После видях погледа в очите си и се уплаших от лицето си. Стоях и не знаех какво да направя; накрая дежурната сестра се събуди, дойде и ме сръга.