– Добре, мис Суета – каза с прозявка. – Смея да отбележа, че си струва човек да погледне и петите ти. Хайде, нека да ги видим.
Бутна ме обратно в средата на колоната, която завиваше, а аз наведох глава и тръгнах, вперила поглед в ръба на полата си, в ботите си, в ботите на жената пред мен, във всичко, в абсолютно всичко, което можеше да ме опази да не се обърна към прозореца на приемната и да видя отново погледа в безумните си очи.
Това, мисля, се случи в края на юни. Възможно е обаче да се е случило и по-рано. Трудно ми беше да се оправя с датите. Трудно ми беше даже да кажа кой ден е – осъзнавах само, че е минала още една седмица, когато, вместо да прекараме цялата сутрин в леглото, бяхме длъжни да стоим прави в приемната и да слушаме как доктор Кристи чете молитви; тогава знаех, че е неделя. Навярно трябваше като затворниците да си отбелязвам неделите, но, разбира се, смятах, че е безсмислено, тъй като винаги когато настъпваше новата седмица, си мислех, че през следващата вече ще съм навън. После започнах да се обърквам. Струваше ми се, че в някои седмици имаше по две или по три недели, а в други сякаш нямаше нито една. Единственото, в което бях сигурна, беше, че пролетта беше преминала в лято, тъй като дните станаха по-дълги, слънцето печеше по-силно и в къщата беше горещо като в пещ.
Спомням си горещината по-ясно от почти всичко друго. Само тя стигаше, за да полудее човек. Въздухът в стаите например заприлича на супа. Мисля, че една-две жени в крайна сметка умряха, понеже бяха дишали този въздух, въпреки че доктор Грейвс и доктор Кристи като лекари успяха да представят смъртта им като резултат от сърдечен удар. Чух сестрите да го казват. Те ставаха раздразнителни в горещите дни. Оплакваха се от главоболие и от обилно потене. Оплакваха се от роклите си.
– Защо ли стоя тук и се грижа за вас, облечена във вълна
– Казваха и ни дърпаха насам-натам, – след като бих могла да отида в приюта в Тънбридж, където сестрите носят поплин?
Но истината, както на всички нас ни беше добре известно, беше, че нито една от другите лудници не ги искаше и те така или иначе нямаше да отидат никъде. Въобще не си даваха зор. Непрекъснато говореха колко заядливи и хитри били техните жени и сочеха синините си, но разбира се, жените бяха упоени прекалено силно и бяха прекалено отчаяни, за да бъдат хитри, и неприятностите винаги идваха от сестрите, когато си измисляха някакво забавление. Иначе работата им беше най-леката, която можеше да си представи човек, защото ни вкарваха в леглата в седем часа, даваха ни от онези сиропи, за да заспим, а после седяха до полунощ и четяха вестници и книги, правеха си препечени филийки и си варяха какао, бродираха, свиреха с уста, пърдяха, заставаха до вратата и подвикваха на другите сестри във вестибюла и даже влизаха и излизаха тайно от стаите, когато бяха крайно отегчени, и оставяха жените заключени и без надзор.
А сутрин, след като доктор Кристи приключеше с визитацията, сваляха такетата си, разпускаха косите си, смъкваха чорапите и повдигаха полите си, даваха ни вестници и ни караха да заставаме зад тях и да веем на огромните им бели крака.
Във всеки случай сестра Бейкън го правеше. Оплакваше се от горещината повече от всяка друга, тъй като я сърбяха ръцете. По десет пъти на ден караше Бети да втрива мазнина в пръстите ѝ. Понякога пищеше. А когато времето беше най-горещо, слагаше два порцеланови легена до леглото си и спеше с ръце, потопени във водата, което я караше да сънува.
– Прекалено е хлъзгав, изплъзва ми се! – изкрещя тя една нощ. А после измънка: – Ето, изпуснах този мъж...
И аз сънувах. Изглежда сънувах винаги когато си затворех очите. Сънувах, както можете да предположите, Лант стрийт, Бъроу, дома си. Сънувах мистър Ибс и мисис Съксби. Това обаче бяха тревожни сънища и аз често се събуждах разплакана. Понякога сънувах единствено лудницата: сънувах, че съм се събудила и че е настъпил моят ден. После наистина се събуждах и разбирах, че този ден все още предстои, и все пак, тъй като той толкова много приличаше на деня, който бях сънувала, може би бях сънувала и двата.
Тези сънища ме смущаваха. Най-лоши обаче бяха сънищата, които започнах да сънувам, докато седмиците отлитаха, нощите ставаха все по-горещи, а умът ми все повече се размътваше – тогава сънувах Брайър и Мод. Защото никога не сънувах Мод такава, каквато беше всъщност – усойница и крадла. Никога не сънувах Господина. Сънувах само, че отново сме в къщата на чичо ѝ и аз съм нейна прислужница. Сънувах, че вървим към гроба на майка ѝ или седим край реката. Сънувах, че съм я облякла и съм я сресала. Сънувах ... човек не може да бъде обвиняван, нали, за онова, което сънува? , че я обичам. Знаех, че я мразя. Знаех, че искам да я убия. Понякога обаче се събуждах през нощта, без да го знам. Отварях очи и се оглеждах, а стаята беше гореща и всички се въртяха и се измъчваха в леглата – виждах огромния гол крак на Бети, потното лице на сестра Бейкън, ръката на мис Уилсън. Докато спеше, мисис Прайс отмяташе назад косата си почти като Мод. Гледах я в просъница и съвсем забравях за изминалите седмици от края на април. Забравях за бягството от Брайър, за венчавката в черната каменна църква, забравях за дните, прекарани в къщата на мисис Крийм, за пътуването до лудницата, за ужасния номер, който ми бяха изиграли; забравях за намерението си да избягам и за онова, което се канех да направя след това. Само си мислех, обзета от паника: "Къде е тя? Къде е тя", а после, почувствала внезапно облекчение: "Ето я..." Затварях отново очи и само след миг вече не бях в своето легло, а в нейното. Завесите бяха спуснати, а тя лежеше до мен. Усещах дъха ѝ. "Колко е задушно тази нощ!" казваше тя с тихия си глас, а после: "Страхме е! Страхме е!" Отвръщах: "Не се страхувайте, ох, не се страхувайте!" В този момент сънят ми се изплъзваше и аз се събуждах. Събуждах се в някакъв ужас, мислейки си, че и аз като сестра Бейкън може би съм изрекла думите на глас или съм въздъхнала или потреперила. А после лежах и се срамувах ужасно. Понеже я мразех! Мразех я!