Не помня какво последва.
В крайна сметка можеха да ме убият. Лежах в мрак. Не сънувах. Не мислех. Не бих казала, че бях аз, понеже не бях никоя. Навярно никога повече няма да бъда себе си. Защото когато се събудих, всичко беше различно. Облякоха ме със същата нощница и със същите боти и ме върнаха в същата стая, а аз вървях с тях, кротка като агънце. Тялото ми беше насинено и охлузено, но аз не усещах почти нищо. Не плачех. Седях и също като останалите жени гледах в празното пространство. Казаха ми, че ще ми сложат брезентови белезници, ако отново получа припадък, но аз лежах тихо, ето защо не го направиха. Сестра Бейкън си поговори за мен с доктор Кристи. Окото ѝ беше синьо, там, където я бях ударила, и аз предположих, че в момента, в който останеше насаме с мен, щеше да ме набие; мисля си, че ако го беше направила, щях да посрещна ударите, без да трепна. Видя ми се обаче променена, както всичко останало. Погледна ме странно и през нощта, докато лежах в леглото и другите жени бяха със затворени очи, се взря в моите.
– Всичко наред ли е? – попита тихо. Погледна към другите легла, а после отново към мен. – Нищо лошо не е станало, а, Мод? Всичко беше само шега, нали? Трябва да се забавляваме по малко, понеже иначе ще полудеем...
Извърнах лице. Според мен обаче тя продължаваше да ме наблюдава. Не ми пукаше. Вече не ми пукаше от нищо. През цялото време си бях сдържала нервите и бях запазила духа си. Бях чакала да ми се удаде възможност да избягам и не бях стигнала доникъде. Изведнъж спомените ми за мисис Съксби, за мистър Ибс, за Господина, даже за Мод сякаш избледняха. Сякаш главата ми беше пълна с дим или пред нея се вееше завеса. Когато се опитах да мина мислено по улиците на Бъроу, се загубих. Никой Друг в къщата не познаваше тези улици. Ако въобще някога отвореха приказка за Лондон, жените говореха за някакво място, което помнеха от времето, когато са били млади момичета и са се движели в отбрано общество – място, толкова различно от града, който познавах, че спокойно би могло да бъде Бомбай. Никой не ме наричаше с истинското ми име. Започнах да отговарям, когато ми викаха Мод или мисис Ривърс; понякога ми се струваше, че сигурно съм Мод, тъй като толкова много хора твърдяха това. А понякога дори ми се струваше, че сънувам не своите сънища, а нейните, и се сещам за неща от Брайър, която тя беше казала и направила, сякаш аз ги бях казала и направила.
Сестрите – всички, с изключение на сестра Бейкън, се държаха по-студено от всякога с мен след нощта, в която ме бяха потопили. Аз обаче свикнах да ме друсат, да ме тормозят и да ме удрят. Свикнах да гледам как тормозят другите жени. Свикнах с леглото си, с ярката лампа, с мис Уилсън и мисис Прайс, с Бети, с доктор Кристи. Вече нямах нищо против да ми сложат пиявица. Доктор Кристи обаче така и не донесе пиявица. Според него фактът, че вече наричах себе си Мод, не означавал подобрение, а развитие на болестта в друга посока, след което съм щяла да се върна към предишното си състояние. Дотогава нямало смисъл да се опитва да ме лекува, ето защо той спря да се опитва. Аз обаче чух, че истината била, че въобще се бил отказал да лекува, когото и да било, защото бил излекувал жената, която говореше като змия, и го бил направил толкова добре, че майка ѝ си я прибрала у дома; от този случай и от жените, които умряха, къщата беше загубила пари. Сега всяка сутрин той ми мереше пулса, поглеждаше в устата ми и продължаваше нататък. Въобще не се застояваше дълго в стаите, след като въздухът започна да става толкова задушен и мръсен. Ние, разбира се, прекарвахме по-голямата част от времето си вътре и аз даже свикнах с това.
Един господ знае с какво още щях да свикна. Един господ знае колко дълго щяха да ме държат в тази къща – може би години. Може би толкова дълго, колкото мис Уилсън, понеже тя, кой знае? , може и да е била нормална като мен, когато брат ѝ я е довел тук. Можех да бъда там и днес. Все още се сещам за тази възможност и ме побиват тръпки. Можеше никога да не изляза; в такъв случай къде щяха да са сега мисис Съксби и мистър Ибс, Господина и Мод?
Сещам се и за това. После обаче аз наистина излязох на свобода. Благодарение на съдбата. Съдбата е сляпа и пътищата ѝ са неведоми. Съдбата е изпратила Елена от Троя при гърците, нали?, и принца при Спящата красавица. Съдбата ме задържа в къщата на доктор Кристи почти през цялото лято; а сега чуйте кого ми изпрати тя.
Смятам, че беше пет-шест седмици, след като ме бяха потопили, по някое време през юли. Помислете си колко глупава бях станала. Все още беше горещо и всички бяхме започнали да спим по цял ден. Спяхме сутрин, докато чакахме да удари камбаната за обед. Следобед навсякъде в приемната можеха да се видят жени, които дремеха и клатеха глави, а лигите им течаха в яките. Нямаше нищо друго за вършене. Нямаше за какво да се будува. А спането караше времето да минава по-бързо. Аз спях не по-малко от всички останали. Спях толкова много, че когато една сутрин сестра Спилър влезе в стаята и каза, че трябва да отида с нея, защото имам посетител, се наложи да ме събудят и да ми повторят думите ѝ, а след като го направиха, аз не разбрах какво имаха предвид.