– Посетител ли? – попитах.
Сестра Спилър скръсти ръце.
– Не го искаш, така ли? Да го отпратя ли? – Погледна към сестра Бейкън, която продължаваше да си разтрива кокалчетата и да потрепва. – Много ли те боли? – попита.
– Сякаш ме жилят скорпиони, сестра Спилър.
Сестра Спилър изцъка. Повторих:
– Посетител ли? За мен?
Тя се прозина.
– Във всеки случай за мисис Ривърс. Днес ти мисис Ривърс ли си или не?
Не знаех. Изправих се обаче на треперещите си крака и усетих как кръвта се изля от сърцето ми, понеже ако посетителят беше мъж, можех да си помисля едно-единствено нещо, без значение дали бях Мод или Сю, или която и да било друга, че посетителят сигурно е Господина. Светът ми толкова се беше свил, че единственото, което знаех, беше, че бяха постъпили несправедливо с мен и че той беше виновен за това. Погледнах към мис Уилсън. Имах план, за който ѝ бях разказала преди три месеца – ако Господина дойдеше, щях да го убия. Тогава говорех сериозно. Сега мисълта, че ще видя лицето му, беше толкова неочаквана, че ми прилоша.
Сестра Спилър забеляза колебанието ми.
– Тръгвай – каза, – ако ще идваш! Не се тревожи за косата си. – Бях си сложила ръката върху главата. – Сигурна съм, че колкото по-луда му се сториш, толкова по-добре. Спестява разочарованието, нали? – Хвърли поглед към сестра Бейкън. А после: – Тръгвай! – повтори, а аз се разтреперих и се запрепъвах след нея в коридора и надолу по стълбите.
Беше сряда – щастлива случайност, макар и тогава да не го знаех, защото в сряда доктор Кристи и доктор Грейвс заминаваха с каретата, за да докарат още луди жени, и къщата беше тиха. Няколко сестри и двама мъже стояха във вестибюла и поемаха чистия въздух през отворената врата; единият от мъжете държеше цигара и щом видя сестра Спилър, я скри. Те обаче не ме погледнаха, аз също почти не ги погледнах. Мислех си какво ще стане и с всяка изминала секунда се чувствах все по-зле и все по-особено.
– Влез тук – каза сестра Спилър и изви рязко глава към вратата на приемната. После ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си. – И не забравяй: без номера. В тапицираната стая е приятно и хладно в ден като днешния. От известно време не е използвана. Моята дума тежи като думата на мъж, докато лекарите ги няма. Чуваш ли ме? – Раздруса ме. После ме бутна в стаята. – Ето я – каза с променен глас на човека, който беше вътре.
Очаквах Господина. Не беше той. Беше едно русокосо синеоко момче, облечено с дебело синьо двуредно палто, и в мига, в който го видях, ме връхлетя смесено чувство на облекчение и разочарование, което беше толкова силно, че едва не се свлякох на пода, защото си помислих, че не го познавам, и предположих, че е станала грешка и то е дошло за някоя друга жена. После го видях, че оглежда смутено чертите ми; накрая лицето и името му като че ли изплуваха бавно на повърхността на мозъка ми сред мъглявина или мътна вода, накрая го познах, макар че не носеше униформата си на прислужник. Беше Чарлс, момчето, което точеше ножовете в Брайър. Той ме огледа, както вече казах, а после наклони глава и надзърна зад мен и зад сестра Спилър, сякаш си мислеше, че Мод идва след нас. Отново ме погледна и очите му се ококориха.
И точно това ме спаси. През цялото време, откакто бях напуснала къщата на мисис Крийм, неговите очи бяха първите, които погледнаха към мен и видяха не Мод, а Сю. Те ми върнаха миналото. Те ми дадоха бъдещето, тъй като през онази секунда, в която стоях на вратата, срещайки очите му, които се извърнаха от мен и после смутено се върнаха обратно, собственото ми объркване започна да ме напуска и аз си съставих план. Оформих го изцяло, завърших всяка част от него.
Планът беше безразсъден.
– Чарлс! – извиках. Бях отвикнала да говоря и думите излязоха от устата ми като крякане. – Чарлс, ти не ме позна. Мисля... мисля, че сигурно много съм се променила. Ах, колко мило от твоя страна да дойдеш на посещение на бившата си господарка!
Приближих се към него, хванах го за ръката, без да свалям очи от неговите, а после го дръпнах към себе си и му прошепнах в ухото, готова да се разплача: