– Кажи, че съм Мод, иначе с мен е свършено! Ще ти дам всичко, което поискаш! Кажи, че съм Мод! О, моля те, кажи, че съм Мод!
Продължавах да държа ръката му и я извих. Той отстъпи назад. Беше си свалил каскета, който беше оставил червена следа върху челото му. Сега цялото му лице стана червено. Отвори уста.
– Мис, аз...
Мис... Той, разбира се, ме наричаше така в Брайър. И слава богу! Сестра Спилър го чу и каза с известно злорадо задоволство: – Е, не е ли удивително колко бързо главата на една жена се избистря, когато вижда скъпото лице на някой от семейството? Нима доктор Кристи няма да се зарадва?
Обърнах се и улових погледа ѝ. Тя гледаше кисело. Каза:
– Прав ли ще държиш този младеж? Който е дошъл толкова отдалече? Хайде, седни. Ако бях на твое място обаче, млади господине, не бих се приближила много. Никой не може да каже кога ще превъртят и ще започнат да си забиват ноктите, даже тези, които са кротки. Така е по-добре. А сега аз ще стоя тук, до вратата, и ако тя започне да буйства, ще ме извикаш, нали?
Бяхме седнали на два твърди стола до прозореца. Чарлс все още беше смутен и запримигва уплашено. Сестра Спилър застана до отворената врата. Там беше по-хладно. Скръсти ръце и продължи да ни наблюдава, но от време на време се обръщаше към вестибюла, за да кимне и да измърмори по нещо на сестрите.
Все още държах ръката на Чарлс с две ръце. Не можех да я пусна. Наведох се към него, треперейки, и започнах да шепна. Казах:
– Чарлс, аз... Чарлс, през целия си живот не съм се радвала толкова да видя някого! Ти трябва... трябва да ми помогнеш. – Той преглътна и отвърна със същия тих глас:
– Ти си мис Смит, нали?
– Тихо! Тихо! Да, аз съм. Ох, аз съм! – Очите ми се навлажниха. – Но ти не трябва да го казваш тук. Трябва да кажеш хвърлих поглед към сестра Спилър и продължих още по-тихо:
– Трябва да кажеш, че съм Мод Лили. Не ме питай защо.
За какво си мислех? Всъщност си мислех за жената, която говореше като змия, и за двете жени, които умряха. Мислех си какво беше казал доктор Кристи за болестта ми, която се беше развила в друга посока, но според него със сигурност щях да се върна към предишното си състояние. Мислех си, че ако той чуеше от Чарлс, че съм Сю, а не Мод, можеше да започне да ме държи по-изкъсо – да ме върже, да ме изпрати в тапицираната стая, да ме потопи, да потопи и Чарлс. С други думи, ужасът беше замъглил ума ми. Пък и имах онзи план. Той се избистряше все повече във всеки следващ миг.
– Не ме питай защо – повторих. – Ох, какъв номер ми изиграха! Изкараха ме луда, Чарлс.
Той се огледа.
– Това къща за луди ли е? – попита. – Предположих, че е голям хотел. Предположих, че ще намеря мис Лили тук. И... мистър Ривърс.
– Мисис Ривърс – отвърнах. – Ох! Ох! Онзи дявол! Той ме изигра, Чарлс, и замина за Лондон с парите, които трябваше да бъдат мои. Той и Мод Лили! Ох! Бива си ги като двойка, няма що! Оставиха ме тук, за да умра!
Бях повишила глас, но не можех да се спра: сякаш някой друг, който наистина беше луд, говореше с моята уста. Стиснах пръстите на Чарлс, за да мога да се въздържа да не повиша още повече глас. Стиснах ги така, че едва не ги изкълчих. И погледнах уплашено към сестра Спилър. Тя беше извърнала глава. Стоеше с гръб към касата на вратата и се смееше със сестрите и мъжете. Погледнах отново към Чарлс с намерението да продължа да му говоря. Лицето му обаче беше променено, което ме накара да спра. Яркочервените му бузи бяха станали бели. Попита ме, шепнейки:
– Мистър Ривърс е отишъл в Лондон, така ли?
– В Лондон – отвърнах – или бог знае къде. Не бих се учудила, ако е отишъл в ада!
Той преглътна. Потрепери. После изтръгна пръстите си от моите и си покри лицето с ръце.
– Ох! Ох! – каза с треперещ глас, така както бях направила аз. – Ох, значи с мен е свършено!
И за мое най-голямо учудване се разплака.
А после разказът му се изля заедно със сълзите му. Както се бях досетила преди месеци, животът, който той прекарваше в точене на ножове в Брайър, се беше обезсмислил след заминаването на Господина. Чарлс го почувствал толкова остро, че започнал да става апатичен. Това състояние продължило прекалено дълго и най-накрая мистър Уей, икономът, го набил.
– Закани се, че ще ми съдере кожата – каза Чарлс, – и го направи. Господи, как се разпищях! Боят обаче не беше нищо
– Сто пъти да ме беше набил, защото боят не можеше да се сравнява с болката, мис, на разочарованото ми сърце.
Каза го по начин, който ме накара да си помисля, че се е подготвил предварително, а после се скова, сякаш предположи, че ще замахна или ще се изсмея, и беше готов да понесе всякакви удари. Аз обаче заявих с горчивина: