– Вярвам ти. Мистър Ривърс кара сърцата да се чувстват така.
Мислех си за сърцето на Мод. Чарлс като че ли не забеляза.
– Наистина! – отвърна. – Какъв джентълмен! Ох, нали е джентълмен?
Лицето му светна. Избърса си носа. После пак се разплака. Сестра Спилър хвърли поглед към нас и сви презрително устни. Но не направи нищо друго. Вероятно хората плачеха много, когато идваха да се виждат с роднините си в къщата на доктор Кристи.
След като тя погледна към вестибюла, аз се обърнах към Чарлс. Видях го колко е нещастен и се поуспокоих. Оставих го да трепери още малко, а междувременно го огледах внимателно. Видях онова, на което в първия момент не бях обърнала внимание: вратът му беше мръсен, косата му беше странна
– На места светла и пухкава като перушина, на места тъмна и твърда, понеже я беше намокрил, за да не стърчи. В ръкава на палтото му се беше забила клонка. Панталоните му бяха прашни.
Избърса си очите, видя, че го гледам, и целият се изчерви. Изрекох тихо:
– Бъди добро момче и ми кажи истината. Избягал си от Брайър, нали?
Той прехапа устна, а после кимна. Попитах го:
– И го направи заради мистър Ривърс, така ли? – Той отново кимна. После се разтрепери, поемайки си дъх.
– Мистър Ривърс все казваше, мис, че ще ме наеме на работа, стига да има пари за прилична заплата. Мислех си, че по-скоро бих работил за него без пари, отколкото да остана в Брайър. А сега как ще го намеря в Лондон? После започна онази дандания заради заминаването на мис Лили. Оттогава всичко се обърка в къщата. Предположихме, че е избягала с него, но никой не беше съвсем сигурен. Разправят, че постъпката ѝ била скандална. Половината от момичетата напуснаха. Мисис Кейкбред започна работа в кухнята на един друг човек! Сега готви Маргарет. Мистър Лили не е с всичкия си. Наложи се мистър Уей да го храни с лъжица!
– Мисис Кейкбред – изрекох намръщено. – Мистър Уей.
– Имената бяха като множество светлини: с проблясването на всяка от тях някоя част от мозъка ми се проясняваше. – Маргарет. Мистър Лили. – А после: – С лъжица! И всичко... И всичко това е заради бягството на Мод с мистър Ривърс, така ли?
– Не знам, мис. – Той поклати глава. – Разправят, че му била нужна една седмица, за да го усети. Защото отначало беше спокоен, но после откри, че някой е напакостил на книгите му или нещо такова. И припадна на пода в библиотеката ви. Сега не може да държи писалката или каквото и да било друго и забравя какво е искал да каже. Мистър Уей ме караше да го бутам, докато седи на един огромен инвалиден стол, но аз не можех да измина и десет ярда, не можех да направя почти нищо! , без да се разплача. Накрая ме изпратиха при леля ми да гледам нейните прасета с черните зурли. Разправят... – той отново си избърса носа, – разправят, че ако наблюдаваш прасета, ще ти мине меланхолията. На мен обаче така и не ми мина...
Бях престанала да го слушам. В главата ми беше проблеснала светлина, която беше по-ярка от останалите. Хванах го отново за ръката.
– Прасета с черни зурли ли? – попитах, присвивайки очи. Той кимна.
Леля му беше мисис Крийм.
Предполагам, че на село всички са роднини. Никога не го бях питала каква е фамилията му. Беше спал в същата стая, в която бях спала аз, на същия сламеник, който беше пълен с дървеници. Когато леля му споменала за господина и за дамата, които били дошли, за да се оженят тайно, той веднага се досетил кои са те и не можел да повярва на късмета си, но не казал нищо. Разбрал, че двамата са заминали с една карета, а от братовчед си – най-големия син на мисис Крийм, който бил говорил с кочияша, научил как се казва и къде се намира къщата на доктор Кристи.
– Мислех, че е голям хотел – повтори той, като погледна уплашено наоколо – към телените мрежи на лампите, към голите сиви стени, към решетките на прозорците. Беше избягал от дома на мисис Крийм преди три нощи и оттогава беше спал в канавки и живи плетове. – Беше прекалено късно – продължи – да се връщам, когато дойдох тук. Попитах на входа за мистър Ривърс. Погледнаха в някаква книга и ми казаха, че навярно съм имал предвид съпругата му. После си спомних колко мила беше мис Мод и реших, че ако някой въобще е в състояние да убеди мистър Ривърс да ме вземе при себе си, то това е тя. А сега!
Устната му затрепери. Всъщност мистър Уей беше прав: Чарлс беше прекалено голямо момче, за да е толкова ревлив, и по всяко друго време на всяко друго нормално място аз самата щях да го ударя. В онзи момент обаче се взрях в сълзите му и в моите наранени и отчаяни очи те изглеждаха като безброй шперцове и ключове.