Но после се отказа от нея. Може би заради горещината. Прозина се отново, сложи верижката с ключовете на врата си, легна и захърка.
Броях, докато хъркаше. Когато стигнах до двайсет, станах, промъкнах се като призрак до шкафа и извадих буркана.
После направих копието. Не мога да кажа колко време ми отне. Знам само, че ми отне часове – макар че пилата беше фина и макар че бях струпала на купчина чаршафите и одеялата върху ръцете си, за да заглушават шума, ми се струваше, че стърженето върху желязото се чува силно, и се осмелявах да режа само в такт с хъркането на сестра Бейкън. Освен това не напредвах особено бързо, понеже непрекъснато сравнявах отливката с отпечатъка, за да се уверя, че нарезите съвпадат, а и пръстите ме боляха и трябваше да спирам, за да ги разкърша, или се навлажняваха и отливката се плъзгаше и се въртеше в ръцете ми. Беше отвратителна работа, а на всичко отгоре я вършех в отчаяние. Имах чувството, че нощта изтича като пясък; сестра Бейкън притихваше и аз спирах, оглеждах се и отново се съвземах, връщах се към леглата, към спящите жени, а стаята изглеждаше толкова тиха, че се боях, че времето е замряло и аз ще остана в него завинаги. През тази нощ никой не извика, никой не сънува лоши сънища, не се чуха никакви камбани; всички бяха потънали в дълбок сън. Бях единственото будно човешко същество в къщата, бих могла спокойно да бъда и единственото будно човешко същество в целия свят; знаех обаче, че Чарли също е буден и ме чака от другата страна на стената на парка на къщата на доктор Кристи и че освен него чака и мисис Съксби и може би въздиша в леглото или се разхожда, чупи ръце и ме вика. Навярно тази мисъл ми е давала кураж и е карала пилата да се движи както трябва.
Защото най-сетне дойде моментът, в който приближих отливката до буркана и видях, че всички нарези съвпадат. Ключът беше готов. Държах го в унес. Пръстите ми бяха изцапани от желязото и ожулени от пилата и почти вдървени от стискането. Не се осмелих обаче да се бавя, за да ги превържа. Станах от леглото много внимателно, навлякох карираната рокля и взех гумените боти. Взех и гребена на сестра Бейкън. Само него, нищо друго. Докато го вдигах от масата ѝ, главата ѝ помръдна. Затаих дъх, но тя не се събуди. Стоях съвсем неподвижно и гледах лицето ѝ. И изведнъж се изпълних с вина. Мислех си: "Колко ще бъде разочарована, когато разбере как съм я измамила!". Мислех си колко беше доволна, когато ѝ казах, че ще ѝ намажа ръцете.
Странно е какви неща може да си мисли човек в подобни моменти. Наблюдавах я още малко, а после отидох до вратата. Бавно, много бавно пъхнах ключа в ключалката. Бавно, много бавно го завъртях.
– Моля те, Господи – шепнех, докато той се движеше. – Кълна ти се, Господи, че ще бъда добра, че ще бъда честна до края на дните си, кълна ти се. – Ключът заяде. – Майната ти! Майната ти! – Нарезите му не пасваха на ключалката – не ги бях направила както трябва и той не искаше да се завърти нито напред, нито назад. – Майната ти! Гадина такава! Ох! – Стиснах го по-здраво и отново пробвах, но пак не се получи и аз се отказах. Стигнах тихо до леглото си, взех буркана с мехлема на сестра Бейкън, промъкнах се обратно до вратата, сложих мазнина върху ключалката и духнах, за да я вкарам в отвора. После, прималяла от страх, отново стиснах ключа и този път... този път той превъртя.
Имаше още три врати, през които трябваше да мина. Същото се случи с всяка една от тях – ключът заяждаше и трябваше да бъде смазан и аз потрепервах всеки път, когато чуех стърженето на желязото в ключалката, и продължавах да действам още по-бързо. Никой обаче не се събуди. В коридорите беше горещо и тихо, по стълбите и във вестибюла не се чуваше никакъв шум. На входната врата имаше резе и не ми беше нужен ключ. Оставих вратата отворена след себе си. Беше също толкова лесно, колкото навремето, когато двете с Мод напуснахме Брайър, като се изключи това, че на чакълената пътека пред къщата се изплаших здравата, защото докато я пресичах, долових стъпки, а после глас. Гласът извика тихо: